Либерален поглед към Европа и мястото на България в нея*

Последното е може би най-големият трън в очите на класическите еврократи. Принципът на субсидиарност означава, че всеки един проблем се решава на най-ниското ниво, на което може да бъде решен. Това предполага намаляването на правомощията и влиянието не само на Брюксел, но и на националните правителства – нещо, което малцина, запътили се към високите етажи на властта, биха припознали като личен интерес.

Бъдещето за либерална Европа и България

Либерална Европа е стъпка в посока обратна на федералната такава, но не е стъпка в посока повече национализъм, както често се тълкува от някои политици. Напротив – концепцията за доброволното начало на всяко едно начинание по дефиниция предполага намаляване на протекционистичните и националистически нагласи сред граждани и политици.

С оглед на казаното дотук не е случаен фактът, че сред гражданите с либерални възгледи има толкова много противници на идеята за „федерална” Европа. Поне на този етап Брюксел не е доказал пред тях своя ангажимент към основни концепции като свободата на движение на хора, стоки, услуги и капитали. Дори напротив – текущата форма на европейския дебат показва, че много европейски политици вървят в точно обратната посока. Новото мото е „свободно движение на хора, стоки и капитали”, но „когато ние кажем, където ние посочим и колкото ние преценим”.

В последно време Брюксел нееднозначно демонстрира, че далеч не е източник на свобода и демократичност – поне не такъв, на когото гражданите на повечето европейски държави безрезервно биха отдали нарастваща част от своя суверенитет, независимо от своите политически пристрастия или липсата на такива.

При нас, българските граждани, този въпрос стои малко по-другояче. Ние продължаваме да се намираме в позиция, в която членството ни в ЕС е задължително условие, ако искаме понятия като „върховенство на закона”, „индивидуална свобода”, „човешки права” и дори „демократичност” да запазят или увеличат значението си в нашето общество. Положителната нагласа на много българи към европейското ни членство се основава именно на това – липса на вяра в желанието и способността на родната политическа класа да осигури наличието и функционирането на тези ключови институции.

С други думи – България далеч не е изчерпала ползите от членството си в ЕС. Това обстоятелство  поражда неразрешима дилема – българското общество има обективна необходимост да участва в европейския политически дебат. В същото време българската политическа сцена е очевидно неспособна да му предостави адекватна версия на инструментариума, предвиден за целта в договорите – а именно, избора на евродепутати. Гласуването е важно за българина, но той няма за какво да гласува. Ситуацията става още по-обезкуражаваща, когато човек осъзнае, че Пеевски се оказва вторият по ред „либерален политик” в родината му. 

Интеграция отдолу-нагоре