И без Украйна Русия отдавна е във война

Въпреки смъртта (при неясни обстоятелства) на чеченския военачалник Шамил Басаев през 2006 г., бунтовниците продължават да действат в региона. През 2007 г. се “роди” Емирство Кавказ, ръководено от Доку Умаров, чиято цел е създаване на ислямски халифат в южната част на Русия. Кремъл първоначално не взе на сериозно новото образувание и дори преустанови всички контратерористични операции в региона през април 2009 г. Всичко това се промени след терористичните атаки в московското метро през март 2010 г. и международното летище Домодедово през януари 2011 г., в които загинаха 75 души.

В хода на подготовката за Олимпийските игри в Сочи през 2014 г. бунтовниците от Северен Кавказ поеха отговорност за три смъртоносни бомбени експлозии в южния град Волгоград. През 2013 г. над 500 души бяха убити в Северен Кавказ и въпреки смъртта на Умаров по-рано през годината бунтовниците остават активни.

Продължаващата нестабилност в Северен Кавказ говори много за начина, по който се проектира властта на Путин в Русия. Позирането му в светлината на украинската криза може да създаде впечатление за един всемогъщ диктатор, но реалността е, че Путин не контролира и никога не е контролирал всички в Русия. Останалото е малко повече от дим и мъгла, както свидетелстват и невероятно високите нива на подкрепа за Путин на президентските избори през 2012 г.

За разлика от кризата в Украйна, ситуацията в Северен Кавказ никога не се е радвала на чак такова международно внимание. Вероятно това е заради отказа на Владимир Путин да я интернационализира, още повече, че от дълго време се твърди, че ислямските бунтовници в региона са по-скоро вътрешен за страната проблем, отколкото регионален или международен.

Това обаче отразява и безразличието на международната общност към региона. Западът все още няма практически решения на войните в Русия и в задния си двор, а до неотдавна не демонстрираше и воля да се изправи срещу Путин. В очите на западните лидери войната на Русия в Северен Кавказ стои отделно от по-широките опити за дестабилизация на глобалната сигурност.

Северен Казказ обаче не е изолиран случай. Путин дойде на власт, както той сам се изрази, с “историческа мисия” - да намери решение на ситуацията в Северен Кавказ. Предвид тези амбиции е малко изненадващо, че сега той се позиционира като покровител на рускоговорящите в целия бивш Съветски съюз. В допълнение републиките в Северен Кавказ яростно поддържат анексирането на Крим от Русия, докато марионетното правителство на Чечения изпрати наемници в източната част на Украйна и Крим, за да се борят заедно с про-руските сепаратисти.

Още по-тревожен за Киев е фактът, че Путин изглежда прилага политиката си за “чеченизация” и в Крим с назначаването на лоялни регионални лидери, които да упражняват върховната власт там.

Путин дойде на власт на гърба на "малката, победоносна война" в Чечня, и той отново потвърди вътрешната си популярност по подобен начин в Украйна. Урокът от Северен Кавказ обаче е ясен: тези войни никога не са малки и рядко завършват така, както техните “проектанти” предвиждат. Вместо да демонстрират сила, те най-често показват слабост.