Къде са „напечатаните” от Федералния резерв 2 трлн. долара?

Консенсусът сред отделните икономически школи е, че инфлацията в дългосрочен план е чисто паричен феномен. Ако темповете на ръст на паричното предлагане изпреварват ръста на реалния Брутен вътрешен продукт, то резултатът ще е общо покачване на цените на стоките и услугите.

Класическото уравнение на размяната гласи следното:

MxV = QxP, където

M – Паричното предлагане, най-често измерено чрез M2
V – Скоростта на обращение на парите (количеството на транзакции)
Q – Реалния БВП
P – Ценово равнище

Ако допуснем, че V е константа, то следва, че увеличаването на М с по-бързи темпове от увеличаването на Q, води до растеж и на P (инфлация).

Голямата разлика в темповете на растеж на паричното предлагане и реалния продукт в полза на първото обаче няма за резултат прогресивно нарастване на общото ценово равнище, като инфлацията в САЩ не наподобява галопираща или хиперинфлация Индексът на потребителските цени, изключващ храните и горивата е близо до средната си стойност за последните 15 години от 2,2 на сто (Графика 1). Нещо повече - инфлационните очаквания в средносрочен план намаляват и са под таргетираното от ФЕД ниво на инфлация от 2 на сто (Графики 2 и 3).

Графика 1 – Годишна промяна в Индекса на потребителските цени (изключващ цените на горивата и храните)

Източник: Блумбърг

Графика 2 – Разлика между доходността по десетгодишните американски ДЦК и тази по инфлационно защитените ДЦК със сходен матуритет (TIPs)

Източник: Блумбърг

Графика 3 – Ниво на очаквана инфлация в рамките на 10 годишен период, изчислена по методология на ФЕД


Източник: Cleveland FED Estimates of Inflation Expectations

Защо на практика се получава така, че паричното предлагане расте със значително по-бързи темпове от растежа на икономиката и същевременно ценовото равнище не абсорбира тази разлика, както логиката на количественото уравнение на размяната предполага?