Фискалните правила създават порочни политически компромиси

Бюджетът на Обединеното кралство, представен наскоро от финансовия министър Джеръми Хънт, следваше обичайната добре репетирана хореография. Правителството изпраща своите политически планове на независимата Служба за бюджетна отговорност (OBR), която прогнозира как произтичащите публични финанси се вместват в набор от фискални правила - установени от самото правителство.

Резултатът се превръща в политически инструмент под формата на „пространство за маневри“: с колко още могат да нараснат публичните заеми без да се пресече границата на фискалната отговорност. И правителството, и опозицията трябва да стоят от правилната страна на тази граница, като същевременно изпълняват поетите към избирателите политически обещания.

Това насърчава непрозрачни и хаотични фискални игри (за „намиране на пари“ за желаните политики, без да се приоритизират реалните ресурси). То също така рискува демократичен застой: като повишава политическата цена да се предложи нещо съществено на избирателите и подкопава сериозния дебат за това от какво се нуждае икономиката, пише европейският икономически коментатор на Financial Times Мартин Сандбу.

В една разумна икономическа система фискалната отговорност (или това, което минава за нея) трябва да върви ръка за ръка със силен, устойчив растеж. Погрешно е фискалните правила да създават политически компромис между това и онова. Този ефект може да е особено силен в Обединеното кралство, но съществува и другаде. В САЩ конвенцията за „оценяване“ на 10-годишния бюджет може да доведе до оценка на политиката при допускането, че ще бъде обърната през 10-ата година.

Реформираните фискални правила на ЕС в миналото стимулираха антицикличната политика. Това направи икономическите спадове след световната финансова криза по-дълбоки, усилвайки тежестта на публичния дълг.

Цялата зелена инвестиционна стратегия на Германия беше хвърлена в хаос през ноември, когато конституционният съд отхвърли трик, често използван от германските политици: създаване на условни „фондове“ (след като националните правила за дефицита са замразени поради спешни причини), които по-късно могат да вземат свободно заеми извън основния бюджет. Съдът отхвърли един особено фрапиращ пример, но политиците вкараха друг (за разходите за отбрана) в конституцията. Трети висят.

Всичко това са случаи на фискални правила, насърчаващи подвеждаща или лоша икономическа политика, или и двете. Какво може да се каже в тяхна полза? Те биха могли да изпълнят три важни функции: поддържане на надеждността на политиците чрез излагане на последиците от техните избори, насърчаване на по-добра фискална политика и правене на процеса по-рационален чрез замяна на политическите търкания с хладно пресмятане.

На практика опитът да се наложи почтеност на политиците, които вече са склонни да бъдат нечестни, просто ги насърчава да изкривяват правилата, особено когато са лошо замислени. Вземете правилото за публичния дълг на Обединеното кралство, дефинирано на „плъзгаща се“ 5-годишна база. Изпълнението му зависи само от това, което правителството казва днес, че ще направи в бъдеще, а не от това, което действително прави.

Що се отнася до по-добрата фискална политика, днешните правила се появиха като отговор на един стар проблем: общото покачване на публичния дълг през 80-те години, приписвано на желанието на политиците да преметнат бъдещите поколения и да напомпят икономиката преди избори.

Това ли е все още най-голямото предизвикателство? В стагниращото десетилетие преди ковид проблемът беше по-скоро в правителствата, които се страхуваха твърде много да стимулират икономиките си. Процикличните изкушения остават: финансовият министър на Франция обяснява новите съкращения на разходите, като казва, че „когато изкарвате по-малко, харчите по-малко“ – премълчавайки риска, че ако харчите по-малко за важни неща, можете да изкарате по-малко.

Днес рискът от твърде малко публични капиталови инвестиции - за по-силен растеж, за зеления и цифровия преходи, както и за отбрана - е поне толкова голям, колкото този от висок публичен дълг. Има малко признаци, че фискалните правила помагат да се избегне тази грешка.

За негова чест ЕС се опита да се справи по-добре чрез реформираните правила, които току-що въведе. Те ще изискват 4- до 7-годишни планове за разходи, които трябва да бъдат спазвани. Това трябва да намали стимула за изкривяване на системата. И поне многостранната структура на ЕС се радва на наистина независими контролни механизми, които една чисто национална система не може да гарантира напълно: правителствата могат и често променят собствените си фискални правила.

Относно третата цел, може би опитите за деполитизиране на бюджетния процес винаги са били погрешни. Това, което правилата могат да направят, за да поправят грешната политика, е ограничено; обратното, те дават малко на държавите, благословени с честни политици, посветени на обществения интерес.

Най-обещаващият аспект на реформата на ЕС са новите политически пазарлъци, което те насърчават между държавите и институциите на Съюза. Най-доброто, на което можем да се надяваме от фискалните правила, е не да заобикалят една неработеща бюджетна политика, а да ѝ помогнат да се развие в нещо по-добро, завършва Сандбу.