Фискалните правила на Европа са и нейната спирачка

Има една американска политическа аксиома: „Не ми казвай какво цениш. Покажи ми бюджета си и аз ще ти кажа какво цениш“. Европейският съюз казва на всички, че иска „стратегическа автономност“. Предстоящите месеци ще покажат на света дали това наистина е така, пише бившият финансов министър на Испания Аранча Гонсалес за Politico.

Стратегическа автономност означава Европа да има повече способност да прави сама изборите си, съответстващи на интересите и ценностите ѝ, независимо какво правят останалите. Това е разумен отговор на света, който стана по-малко приветлив към европейците – свят, в който Русия трупа войски по украинската граница, Китай притиска Литва, а САЩ се изтеглят от Афганистан, изоставяйки хиляди европейци и афганистанските им сътрудници.

Но готова ли е Европа да направи това, което е нужно, за да разшири пространството си за маневри? Това никак не е ясно.

Очевидният избор са разходите за отбрана. В ЕС те формират 1,2% от БВП през 2019 г., а само Естония и Гърция се доближават до целта на НАТО за 2% от БВП. Тези нива на разходи явно показват една Европа, която се чувства удобно с това да продължи да разчита на чадъра за сигурност на САЩ.

Има обаче още една област, където ЕС зависи от избора на останалите вместо на своя собствен: икономиката.

От финансова криза през 2008 г. ЕС стана все по-икономически зависим от останалата част от света. До кризата балансът по текущата сметка на еврозоната с останалата част от света бе неутрален. Въпреки важни вътрешни дисбаланси нетната стойност на износа му бе приблизително равен на стойността на вноса.

Но в отговор на кризата, най-вече под формата на мерки за строги икономии, ЕС потисна потреблението и инвестициите в голяма част от периферията на еврозоната. Икономики като Испания, Италия и Ирландия преминаха от търговски дефицит в търговски излишък. Еврото може и да беше спасено, но Европа сега разчита на външно търсене като двигател на растежа и генериране на работни места. През първото тримесечие на 2021 г. излишъкът по сметката на ЕС е бил в размер на 3,4% от БВП. Тази зависимост отслабва способността на Европа да действа сама. Преждевременно завръщане към строгите икономии, например прекратяването на извънредните пандемични разходи, само ще влошат проблема.

Текущият преглед на фискалните правила на ЕС осигуряват ключов тест за това дали е време за промяна. Там има два основни лагера.

Първият иска да запази статуквото. Той твърди, че извънредните мерки, предприети през последната година – спешното спиране на фискалните правила на ЕС, които позволяват на страните членки да осигурят повече подкрепа на икономиките си, и съвместно емитиране на дълг за финансирането на фонда за възстановяване в размер на 750 млрд. евро NextGenerationEU – не бяха нищо повече от временно решение на временна криза.

Този лагер иска възстановяване на Пакта за стабилност и растеж през 2023 г. - сваляне на фискалния дефицит до под 3% от БВП и бързо намаляване на съотношението дълг към БВП до 60% - или страните ще бъдат изправени пред фискално затягане чрез процедурата за прекомерен дефицит на Европейската комисия.

Вторият лагер твърди, че пандемията просто е изложила съществуващи недостатъци и че фискалната рамка на ЕС трябва да бъде преразгледана и реформирана, за да подкрепи инвестиции в декарбонизацията, технологиите, инфраструктурата и отбраната. Той иска да надгради пандемичния опит на ЕС с фискална солидарност чрез взаимно кредитиране, както и да продължи напред към здрав съюз с общи покупки на ваксини и разходи за проучвания и развитие.

Този лагер не търси непременно пълно предоговаряне на Пакта за стабилност и растеж, а иска да изключи инвестициите в зеления и цифровия преход от това да се смятат срещу целите за дълга и дефицита на страните. А с държавен дълг на ЕС от 93% от БВП – и над 100% за еврозоната – това не благоприятства остър завой от растеж към строги икономии, особено ако идва на цената на разширяващи производителността инвестиции в човешки и физически капитал.

Онези, които търсят стратегическа автономност, трябва да се надяват реформаторите да надделеят.

Нежеланието на Германия и други основни страни от еврозоната да заемат пари и да обединяват дългове не само ограничава инвестициите в цифровата и зелената инфраструктура, но и интернационализацията на еврото, тъй като за разлика от щатските държавни облигации, няма огромни групи сигурни доминирани в евро активи, които чужденците да държат.

Получената доминираща позиция на долара в глобалните плащания и последвалото централно място на американската финансова система е важна причина защо Брюксел не успя да направи много, за да защити европейските компании, заплашени от американски санкции заради ядрената сделка с Иран.

Новото германско коалиционно правителство изглежда има по-голямо желание да инвестира, поне у дома. И ако Европа може да предефинира бюджетните си приоритети и да продължи по пътя на вътрешните реформи, то тя има възможност да увеличи бъдещата си производителност, устойчивост и сигурност, докато в същото време намалява уязвимостта на Стария континент към външни икономически шокове. Ниските разходи за заеми и по-високите от очакваното социални разходи за въглерод означават, че тези инвестиции вероятно са по-евтини, отколкото политиците смятат. Но те ще имат нужда ЕС да реши какво наистина цени – и да има съответния бюджет за това.