Фискалните правила на ЕС и Великобритания – прилики и разлики

Ако сте смятали, че излизането на Обединеното кралство от ЕС ще го освободи да прави нещата по различен начин от своите съседи на континента, помислете за това: от двете страни на Ламанша правителствата все повече ще откриват, че решенията им за данъците и разходите са оформени от фискалните правила, пише европейският икономически коментатор на Financial Times Мартин Сандбу.

В страните от ЕС подобни правила са част от тяхното управление след договора от Маастрихт и бяха особено видими при възстановяването от дълговата криза от 2008-12 г. (възстановяване, което те подкопаха). Те бяха спрени след пандемията, но се очаква да бъдат активирани отново от края на следващата година. Дотогава се надяваме, че те ще бъдат значително реформирани - ЕК изложи своите идеи този ноември.

В Обединеното кралство, междувременно, болезненият план за фискална консолидация, представен неотдавна от финансовия министър Джеръми Хънт, беше движен от неговото фискално правило, че публичният дълг трябва да започне да намалява като дял от брутния вътрешен продукт след пет години. Той също така добави още едно правило, много подобно на Маастрихтското ограничение публичният дефицит да не надвишава 3 процента от БВП; в същия времеви хоризонт. Ако Brexit беше история за свобода, каква свобода е това?

Разбира се, има разлики. Ако ЕС вземе решение за реформа по предложената от Брюксел линия, правилата ще наложат годишна траектория на публичните разходи за постигане на устойчиви дългове и дефицити, вместо да се насочват директно към последните. Бюджетният хоризонт ще бъде четири години и може да бъде удължен до седем, когато се комбинира със структурни реформи и инвестиции, които стимулират растежа или допринасят за общите цели на ЕС.

Това означава, че правилата вече няма да се прилагат просто за да агрегират фискални количества - както в миналото и както правят правилата на Хънт - но ще оформят състава и съдържание на данъчното облагане и разходите. Това трябва да насърчи по-добрата икономическа политика.

Най-големият контраст обаче е, че членовете на ЕС са изправени пред правила, налагани отвън. Изборът на национална политика е ограничен от договорни задължения, съблюдавани от транснационална бюрокрация, подлагана на съмнение от други правителства и в екстремни ситуации от финансови санкции.

Всичко това противоречи на определени възгледи за конституционната традиция и суверенитета на Обединеното кралство - и двата възгледа са силно поддържани в една Консервативна партия, която положи значителни усилия да отслаби външните ограничения върху изпълнителната власт.

Така че не е изненадващо, че в британския контекст „правилата“ са нещо съвсем различно. Фискалните правила на правителството на Обединеното кралство се определят вътрешно и могат (както показа Хънт) да бъдат променяни дори само с реч на финансовия министър. Те се определят на „подвижен“ принцип - датата, до която целите трябва да бъдат изпълнени, винаги се мести по-надалеч в бъдещето. Следователно спазването не е въпрос на изпълнение на обещаното, а на обявяването всяка година, че ще бъде направено достатъчно през следващите пет.

Такива правила изобщо не трябва да се смятат за правила. В най-добрия случай те са принципи – и ако пазарите, избирателите или депутатите от управляващата партия не харесват тези принципи, министрите със сигурност могат да намерят други.

В контраст, предложените правила на ЕС ще очертават фиксиран път. Брюксел намеква, че фискалните програми могат да бъдат приведени в съответствие с изборните цикли на страните членки. Това би подобрило демократичните устои на трудните решения и би намалило проблема с доверието при ангажирането на бъдещите министри с действия, които едно правителство не желае да предприеме днес. И двата процеса са значими за новите финансов министър и министър-председател на Обединеното кралство, тъй като им остават максимум две години от мандата, с който разполагат.

Тук се крие най-големият парадокс. По отношение на бюджетната политика Обединеното кралство е в известен смисъл по-свободно, отколкото би било като член на ЕС, да не говорим за еврозоната. Но дали Великобритания или членовете на тези блокове са подложени на по-голям натиск да изцедят публичните си финанси? Увеличението на лихвените проценти и цените на енергията затрудняват нещата за всички, но именно Обединеното кралство загуби вярата на инвеститорите тази есен.

И докато хората отдавна се тревожат относно самоизпълняващи се финансови кризи за правителствата от еврозоната с висок дълг, именно държавните облигации на Обединеното кралство бяха тези, които претърпяха хаотична разпродажба този път. Предполага се, че свободната Английска централна банка (АЦБ) е с по-висша форма на управление от ограничената Европейска централна банка (ЕЦБ). Но инструментът на ЕЦБ срещу хаотични движения на пазара на облигации досега беше приет с по-малко нервност на пазарите, отколкото опитите на АЦБ да обясни защо иска да купува и продава британски ДЦК по същото време.

Досега управлението на ЕС му осигурява пространство за маневриране. А Великобритания след Brexit подлага на изпитание един стар философски дебат за това какво представлява свободата: липсата на ограничения или най-ефективното саморегулиране на страстите.