Има ли капан на по-високите доходи за държавите?

Западният свят има проблем с растежа, пише икономическият колумнист на Financial Times Тедж Парикх. От следвоенния бум до глобалната финансова криза през 2008 г. брутният вътрешен продукт на глава от населението в страните от Г-7 се покачваше с всяко десетилетие. Но през последните 15 години растежът се забави в повечето страни от групата. Основният виновник е слабата производителност; средният годишен ръст на БВП на отработен час в Г-7 е спаднал.

Решенията на проблема - повишаване на уменията, подобряване на инфраструктурата и иновациите - са добре установени. Но те изглеждат по-лесни за идентифициране, отколкото за коригиране. Недостигът на умения, рушащите се пътища и неефективните обществени услуги продължават. Освен това темпът на либерализиращите реформи се забави и в развитите икономики.

Струва си да се запитаме дали неуспехът да се наложат мерки за насърчаване на растежа сам по себе си не е функция на това да сме богати и демократични. Всъщност може ли да съществува някакъв вид „капан на по-високите доходи“? Открояват се три динамики.

Първо, развитите държави вече са приложили по-лесно постижимите икономически реформи. Те се отвориха за търговия, реформираха банковия сектор и приватизираха финансите. По-нататъшният растеж включва сложни мерки, които помагат за по-продуктивното впрягане на идеи, капитал и талант. Дарън Аджемоглу, професор по икономика в Масачусетския технологичен институт (MIT), например смята, че Западът не насочва иновациите толкова добре, колкото би могъл. „Това отразява господството на няколко фирми, които трупат иновативни ресурси, и концентрацията на иновации само в няколко области, като изкуствен интелект (AI), социални медии и потребителска електроника.“

Второ, непрекъснатият растеж изисква човешкият и физическият капитал да бъдат непрекъснато надграждани. Но много страни се затрудняват да накарат своите системи за обучение и образование да откликнат на променящите се изисквания. Обновяването на инфраструктурата също е трудно.

Средната възраст на индустриалната, енергийната и магистралната инфраструктура на Америка е близо до най-високата си стойност от началото на данните през 1925 г. Във Великобритания медните телекомуникационни кабели от Викторианската епоха забавиха прехода на страната към високоскоростен интернет. Междувременно липсата на наследена инфраструктура в други държави им позволи да изпреварят Г-7: Дубайското метро в Обединените арабски емирства е най-дългата влакова система в света без машинист, докато Естония има една от най-добрите цифрови обществени услуги в света.

На трето място е предизвикателството на демократичния процес. Във „Възходът и упадъкът на нациите“ икономистът Манкур Олсън очерта как лобистките групи могат „да забавят капацитета на обществото да възприема нови технологии и да преразпределя ресурси в отговор на променящите се условия“. Пример за това са тромавите системи за планиране и антиимиграционните групи. Олсън твърди, че влиятелните коалиции увеличават „сложността на регулирането и ролята на правителството“. Трудно е да направиш всички щастливи.

Други динамики също може да играят роля. Някои учени твърдят, че застаряващите електорални бази в богатите държави все повече ще изместват политическите стимули и ресурсите встрани от по-младите работници, което може да намали растежа.

Шепа по-богати страни успяха значително да повишат своя БВП на човек през последните десетилетия, включително Сингапур, Южна Корея, Тайван, Швейцария и Ирландия. Някои имат авторитарен уклон, но като цяло са добре управлявани малки държави, групировка, която бившият арменски президент Армен Саркисян оцени в „Клуба на малките държави“. Техният размер насърчи стратегическото планиране на ресурсите, националното сближаване, специализираните иновации и отвореността, което подкрепи динамиката.

Може би съществуват приложими уроци за по-големите богати демократични държави. Първо, фокусът помага за ефективното канализиране на ресурсите. Второ, размерът и различните интереси прави демократичното вземане на решения по-бавно и по-трудно. Делегирането на повече решения на регионално ниво, разработването на политики, които компенсират по-добре губещите, и справянето с неравенствата биха помогнали. Трето, регулаторите трябва да разполагат с повече ресурси и по-големи умения, за да адресират сложните реформи с по-бързи темпове.

Технологичните иновации исторически са стимулирали ръста на производителността. Мнозина се надяват, че изкуственият интелект ще направи същото. Но възползването от него ще изисква преодоляване на същата широка динамика, с която икономиките на Г-7 се сблъскват днес: оптимизиране регулирането на технологиите, електрифициране на старите енергийни системи и подкрепа на тези, които могат да загубят работата си.

Така нареченият „капан на средните доходи“ – в който страните се затрудняват да преминат към по-високи доходи – беше опроверган от държави, включително Южна Корея, Тайван и Полша, които се отскубнаха от него. С подходящи реформи той може да бъде избегнат. По същия начин, ако съществува „капан на по-високите доходи“, това не е защото икономиката не позволява по-голям просперитет. По-скоро този капан изисква правилни политики и политика, за да бъде разбит, завършва Парикх.