Нелибералните държави в Евразия са фурнаджийски лопати

Войната в Украйна има отражение далеч извън границите на тази страна. Докато ситуацията на бойното поле виси, много от съседите на Русия претеглят опциите си. Сегашната криза в Грузия, въпреки че корените ѝ са местни, е симптом на тази по-голяма тенденция, пише за Financial Times Томас де Ваал, старши сътрудник в Carnegie Europe.

Управляващата партия „Грузинска мечта“ отхвърля Запада по начин, който малцина можеха да си представят преди шест месеца, когато ЕС даде на Грузия статут на кандидат за членство. Наказателен закон за „чуждото влияние“, приет на фона на масова обществена и международна съпротива, има за цел да ограничи драстично влиянието на Запада преди изборите през октомври.

Предположението по подразбиране е, че „Грузинска мечта“ завива към Русия. Нейните действия и нейният нов закон със сигурност черпят опит от Москва. Но Грузия имаше 30 години горещ или студен конфликт с Русия след обявяването на независимостта си и никакви дипломатически отношения с нея от 2008 г. насам. Европейското бъдеще на страната е залегнато в конституцията.

По-логично е да се каже, че грузинското правителство се стреми да се присъедини към клуб от държави, който може да се нарече евразийската част на международния нелиберализъм, който включва страните от Централна Азия, Азербайджан, Турция, Сърбия и Унгария. След като се позиционираха между Русия и Запада след 2022 г., неговите членове сега се накланят към Москва. Лидерите на тези страни вярват в свят, който е многополюсен, а не многостранен. Те не вярват в международния правен ред и в консенсуса след 1989 г. относно либерализма и човешките права. Те вземат страната на Русия в глобалната културна война, говорейки за „семейни ценности“. („Грузинска мечта“ изготви проект на закон срещу „ЛГБТ пропагандата“.)

Лозунгът е „суверенитет“: не може да се вярва на никой чуждестранен покровител. Грузинският премиер Иракли Кобахидзе отблъсна предложенията за сигурност на Запада, когато каза: „Примерите с Афганистан и Украйна доказаха още веднъж, че единственият постоянен приятел на една държава е нейният суверенитет.“ Оцеляването на режима се смесва с националния интерес. Външните критики срещу нарушенията на човешките права и злоупотребите в изборите се заклеймяват като „нарушаване на суверенитета“ или опит за смяна на режима - заговор от западни интриганти, Джордж Сорос или дори масоните.

Дали всичко това е официално съгласувано с Русия е почти без значение. Анти-западните реторика и законодателство са един вид „добродетелен сигнал“ към Русия, предназначен да спечели одобрение и да предотврати намесата във вътрешната политика, която Москва преследва в Молдова и Армения. Ултраконсервативната Унгария на Виктор Орбан е вдъхновение за „Грузинска мечта“ чрез начина, по който остава в ЕС, но движи с Русия.

Бизнес връзките също са от решаващо значение. Дори да има малко официални политически транзакции с Русия, има много истински бизнес за вършене. Благодарение на западните санкции Русия предлага на съседите си изгодни търговски и бизнес условия. Турция е канал за руския газ; Азербайджан увеличава железопътния капацитет за своите товари. „Грузинска мечта“ отвори вратите на страната за руските бизнес интереси. Друг закон, който би трябвало да светне червена лампа, превръща Грузия в ново данъчно убежище, насърчавайки вътрешния поток на капитали, свързани със спонсорите на партията и руски бизнесмени.

Този закон обаче е признак на нервност. Тези режими казват, че са против глобализма, но разчитат в голяма степен на глобалното движение на капитали, за да останат платежоспособни. Те са уязвими за западните закони, насочени към нарушаване на санкциите и пране на пари. Ако същият строг контрол, приложен със закъснение към руските финанси, бъде използван срещу политическия и бизнес елит на тези страни, техните изчисления могат да се променят доста бързо.

Тези нелиберални държави са фурнаджийски лопати. Те държат опциите си отворени. Най-добрият отговор на Запада е да бъде печелившата страна – да покаже, че Русия греши, да помогне на Украйна да спечели войната и да докаже, че либералният европейски ред може да бъде поправен и преоткрит, завършва Де Ваал.