Регулатори срещу иноватори

Помните ли какво е държавен монопол върху фиксираната гласова далекосъобщителна услуга? Вероятно повечето от вас – не. Когато този монопол беше премахнат, държавата се захвана да лицензира нововъзникващи оператори на фиксирани телефонни мрежи. Вместо една телефонна компания, можехме да избираме измежду няколко, поне в София и големите градове. В следващите няколко години потребителите се радвахме на новите си различни и леко странни номера, а телекомите защитаваха нуждата от инвестиции за разширяване на покритието и услугите. После „музиката спря“. Защо да плащаш за разговор, когато някой го предлага безплатно, стига да имаш достъп до интернет? А вече интернет имаше във всеки офис и почти всеки дом. Можеха ли действащите компании да спрат skype, viber, whatsapp и многото други приложения? Можеше ли държавата с регулации да спре „нелоялната конкуренция“? Можем ли да забраним или регулираме ползването на Интернет, пита Лъчезар Богданов от Института за пазарна икономика (ИПИ).

Основанията за регулиране

Накратко, държавата се намесва в стопанските отношения от подобен тип с две цели:

Фискален – трябва да има механизъм да се събират данъци;

Защита на потребителите – потребителите нямат възможност или ресурси да се информират за продукта и услугата и могат да бъдат излъгани, а в краен вариант – да пострада тяхното здраве или дори живот.

Самата регулация, оправдана от инициаторите с описаните по-горе цели, почти винаги налага ограничения за дейността и изисквания за начина на водене на бизнес, спазването на които води до допълнителни разходи. Това, заедно с плащането на данъци, отличава спазващите от неспазващите регулацията, като на последните често им бива лепван етикет„нелоялна конкуренция“. Така или иначе, намесата на държавата с цел гарантиране на „равнопоставеност пред закона“ е производен аргумент, той следва от наличието на наложени данъци и разходи по прилагане на регулациите.

Старите бизнес модели: как и защо са такива

Да разгледаме за пример транспортната услуга за кратки пътувания в градски условия. Съществуващата регулация и утвърденият бизнес модел на таксиметровата услуга не само в България е бил вероятно адекватен на технологичното развитие преди десетилетия. Някои от изискванията вероятно са били безалтернативни в миналото – например, как иначе да се гарантира точността на измерване на времето и разстоянието, ако не с таксиметров апарат, който пък трябва да е тестван в лицензирана лаборатория? Как иначе да се отчете приходът на превозвача, ако не с фискалната памет в апарата? Как да е информиран пътникът, ако няма залепени тарифи на предното и страничното стъкло, както и вътре в автомобила? И така нататък. Но покрай тези, за времето си – вероятно необходими, механизми за защита на потребителя от измама и събиране на данъци, държавата започва да утвърждава и ограничения в самата услуга. Например, ценообразуването може да включва само първоначална такса, цена за разстояние и цена за престой, при това в регламентирани съотношения - не е разрешено да се предложи услуга с фиксирана цена за определена зона на града, или за определено време за превоз. Невъзможна е и гъвкавост в ценообразуването – всяка промяна изисква ново изпитване на таксиметровия апарат и свързаните с това разходи.

Светът обаче се развива и технологиите позволяват нови решения на същите проблеми – вече има и друг начин да се засича време и разстояние на един курс, при това маршрутът може да се отчита и архивира на практика неограничено време. Вместо касов апарат, плащането може да става по банков път, което позволява пълен контрол от страна на данъчните власти. Вместо оплаквания в централата на таксиметровата компания от даден водач, създават се платформи за онлайн оценяване и сигнали за нарушения, а от своя страна приложение може по зададен модел да „накаже“ с икономически санкции участниците.

Ако се върнем на основанията за регулиране – събиране на данъци и защита на потребителя – каква е стойността, която създава съществуващата регулация, наложила и подкрепяща сегашния бизнес модел? Можем ли с ръка на сърцето да кажем, че потребителят е по-малко защитен, ако вижда в реално време пътуването си на прецизна карта, използвана от милиарди хора по целия свят, отколкото гледайки цифри на левове и стотинки на апарат с изглед на съветски електронен часовник?Може ли данъчен служител да твърди, че предпочита да се занимава с преглед на касови книги и  отчети, вместо да има достъп до справка от банка, отразяваща пълния оборот на проверявания данъкоплатец?

Регулирането на услугите по настаняване също се мотивира с грижа за потребителя и облагане с данъци. В аналоговата ера, вероятно има причини да съществува централизиран механизъм, който да следи за пригодността на сгради и помещения за приемане на туристи, да дава стандартизирана оценка за наличие на различни удобства, да служи за обратна връзка и санкции при нарушения или измами. Затова има категоризация, звезди, регистър на туроператори и хотели, санкции от държавни органи и др. под. Заедно с това, предлагащите услугите са търговци, които са регистрирани, имат касови апарати, счетоводство и т.н. – все предпоставки държавата и общините да знаят кой извършва тази стопанска дейност и при нужда да може да бъде проверен. Потребителят пък се предполага да разчита на броя звезди и на това, че ако не получи стаята или храната, която е очаквал, може да пусне жалба  и да очаква страхът от санкции да мотивира хотелиера да подобри услугата. Ако отиде в нерегистриран апартамент или стая, гостът разчита единствено на препоръки и добрата воля на домакина, а при неприятни изненади – просто остава разочарован и разказва на приятели никога да не ходят на това място. Такива домакини обаче не се чувстват особено притеснени – едва ли недоволните туристи могат да разпространят лошата си оценка до повече от няколко десетки приятели и познати, а и това са все пак емоционални и субективни мнения.

Какво, ако има механизъм за информиране на посетители и гости на места за настаняване, който преодолява асиметрията в знанията и създава стимули за честно и отговорно поведение? Какво, ако има платформа, която наказва или дори директно изключва тези, които лъжат? Още повече, какво, ако платформата има такова проникване и пазарно влияние, че може да оцени и потенциално санкционира не само мястото за настаняване, но и госта – например, ако е вдигал шум или е повредил имущество? Какво, ако този бизнес модел предполага пълна дигитална следа на настаняванията и плащанията?