Как ще платим цената на кризата?

Емил Попов*

Вероятно вече никой няма съмнение, че икономическата криза, в която навлиза глобалната икономика, ще е много по-тежка от финансовата криза през 2008 г. Пандемията от COVID-19 е в своя разгар, всички световни икономики на практика са спрели, а хората са в шок колко ще продължи всичко това и каква ще е тяхната житейска перспектива след пандемичния край на кризата.

Въпреки декларираните щедри помощи за бизнеса в САЩ само в първите две седмици на ограничителните мерки са регистрирани близо 10 млн. безработни, което само по себе си представлява 5% безработни. А колко ли ще станат безработните до края на април, до края на май или до края на годината – това едва ли някой анализатор може да прогнозира с точност, но едва ли някой ще бъде оптимист.

Същият този въпрос може да се зададе и за всички други големи икономики, които в момента на практика също са спрели. Единственото изключение е Китай, защото със своето население от милиард и половина той си е самодостатъчен и без функционирането на икономиките на останалия свят.

При тези реалности за развитие на пандемията и справянето с нея изобщо и при тази несигурност как тя ще се отрази на социалното и икономическото поведение на хората, всякакви оптимистични прогнози са много рискови или невъзможни.

След тази пандемия вече никой няма да е сигурен или спокоен, че подобна зараза няма да ни връхлети още следващата зима или че това няма да се случва всяка зима. Вероятно след втора подобна пандемия, при която правителствата ще покажат умения много бързо да я идентифицират, ограничават и потушават, без да допускат икономически последици от нея, едва тогава хората и бизнесът ще се почувстват спокойни да правят дългосрочни планове, които няма да бъдат изпепелени от внезапни и непредвидими обстоятелства, тръгнали от човек, който някъде по света е изял някакво полусурово диво животно.

По време на карантината хората разбраха с колко малко могат да живеят и колко много неща не им липсват или нямат нужда от тях. След пандемичния край на кризата най-вероятно хората ще продължат да потребяват само най-необходимото, за да спестят достатъчно средства за следващата пандемия, за която нямат гаранция дали няма да е още следващата зима, нито че правителствата ще се справят по-добре.

След тази криза, която ще се отрази на доходите на над 90% от населението и която ще породи огромна степен на несигурност за бъдещето, вероятно хората масово ще се ограничат до жизнено необходимото потребление и ще загърбят суетата и егото за времето, когато ще имат достатъчна сигурност за собствените си финанси (т.е. достатъчно спестявания), както и достатъчна сигурност, че правителствата за в бъдеще ще могат да се справят с подобна и дори по-тежка пандемия.

Преди световните лидери реално да убедят хората, че за в бъдеще подобна пандемия не може да се отрази по този начин на обществения и икономическия живот, хората няма да се успокоят и да започнат да правят дългосрочни планове и инвестиции – тоест да имат поведение на потребление, което ще се базира на техните бъдещи доходи.

След всичко казано по-горе става ясно, че след отминаването на пандемията всички безработни няма да бъдат назначени със същата скорост на работа, с която бяха освободени, защото потреблението ще се възстановява много, много бавно и несигурно. А именно потреблението е двигател за повече заетост, доходи и икономически растеж.

В този момент на непредвидимо възстановяване на потреблението всякакви оценки за цената на кризата, обема и обхвата на икономическите мерки за справяне с последиците от нея са изключително трудни, дори невъзможни.

След всички тези неизвестни, вероятно хората и бизнеса по естествен път ще стигнат до разбирането за солидарно и пропорционално плащане на цената на кризата, за да се възстановим по-бързо от нея и с по-малко поражения, независимо от възможностите на правителствата.