В днешната криза Германия е в ролята на САЩ от 1931 г.

Балонът се спука след колапса на финансовите пазари в САЩ през 1929 г. Американските инвеститори и банки понесоха сериозни загуби, в резултат на което понижиха рисковите си експозиции – особено инвестициите си в европейски активи.

Кредитните потоци към Германия, Австрия и Унгария пресъхнаха. Щатските инвеститори не искаха райхсмарки, а долари -  валута, която германската Reichsbank не можеше да печата. Изтеглянето на долари от Германия – особено от депозитите в германските банки – доведе до бързото изчерпване на валутните резерви на централната банка в Берлин.

За да спечели долари, Германия трябваше да превърне огромния си дефицит по текущата сметка в излишък. Но както в случая със затъналите в блатото на сегашната криза страни, Германия беше хваната в капана на валутна система с фиксиран обменен курс – златният стандарт – и не можеше да девалвира валутата си. Канцлерът Брюнинг и неговите икономически съветници обаче се страхуваха, че с напускането на златния стандарт инфлационният ефект на девалвацията ще доведе до повторение на хиперинфлацията от 1923 г.

Без осигуряването на доларова ликвидност отвън единственият начин по който германското правителство е можело да се справи с дефицита по текущата сметка е бил чрез жестока дефлация на заплатите и цените. Само за 2 години Брюнинг понижава публичните разходи с 30%. Канцлерът повишава данъците и орязва заплатите и социалните разходи на фона на нарастваща безработица и ширеща се мизерия.

През 1931 г. реалният брутен национален продукт на Германия се свива с 8%, а през следващата година с още 13%. Безработицата се увеличава до 30%, а чуждестранните капитали продължават да се оттеглят. В резултат на драконовите мерки огромният дефицит по текущата сметка се превръща в малък излишък.

Проблемът обаче е, че на световните пазари няма достатъчно долари. През 1930 г. щатският конгрес въвежда митническата тарифа Смут-Хоули, имаща за цел да ограничи вноса в САЩ. Страните с деноминирани в долари дългове на практика биват лишени от достъп до американските пазари и не са в състояние да печелят достатъчно, за да обслужват задълженията си.

Ситуацията не се подобрява и когато президентът Хувър предлага едногодишен мораториум върху погасяването на германския дълг. На мораториума се противопоставят както Франция, която твърдо настоява Германия да продължи да изплаща репарациите, така и американският конгрес. Когато в крайна сметка Конгресът подкрепя мораториума през 1931 г., вече е твърде късно.

През лятото на 1931 г. германските банки започват да фалират, което води както до кредитна криза, така и до отпускането на огромни правителствени заеми за спасяването на най-големите финансови институции. Накрая банките трябва да бъдат затворени, а правителството фалира. Мораториумът на Хувър и политиката за фискална експанзия, инициирана от наследника на Брюнинг, Папен, са прекалено закъснели – фалитите продължават, безработицата расте, а нацистите получават все по-широка политическа подкрепа.