Изправени сме пред най-тежкия компромис между инфлация и растеж от 40 години

Растящите цени вредят на всички. Това прави инфлацията политически горещ картоф. След като първоначалното омаловажиха заплахата, сега централните банки са в трудна ситуация, пише за Financial Times Джийн Бойвин, ръководител на BlackRock Investment Institute и бивш зам.-управител на Канадската централна банка.

Има гласовит хор от критици, които сега твърдят, че инфлационната заплаха е била видна за всички: ако само централните банки бяха повишили лихвените проценти по-рано, нямаше да сме в тази бъркотия. Това е несправедливо. Но вместо да отхвърлят този опростен наратив, централните банки прибягнаха до все по-твърдо говорене по отношение на инфлацията.

Съществува категорично спешна необходимост лихвите да се върнат до неутрално ниво, което нито стимулира, нито намалява икономическата активност. Проблемът: много централни банки сега отиват по-далеч и обещават да потушат инфлацията, „каквото и да е необходимо“ за това. Това изглежда е насочено към настоящата инфлационна политика. Реалният икономикс на инфлацията не е толкова прост - и изисква по-нюансирано решение.

Инфлацията днес е проява на по-дълбока промяна на режима: краят на „Голямата умереност“, дългият четири десетилетия период на намалени растеж и волатилност на цените. Хората от дълго време смятат, че този забележителен подвиг е резултат от добра политика. Помислете за приемането на ефективни рамки за таргетиране на инфлацията и безпрецедентните политики за предотвратяване на втора депресия през 2008 г.

Има алтернативна хипотеза. Може би беше просто късмет. Това е казусът, който учените Джим Сток и Марк Уотсън изложиха пред аудитория от монетарни власти в Джаксън Хоул през 2003 г. Тяхната работа предполагаше, че Голямата умереност е резултат от икономическа среда, която генерираше по-благоприятен компромис между борбата с инфлацията и стабилизирането на БВП. Тогава това беше посрещнато със скептицизъм. Сега стана ясно, че късметът е бил важен фактор.

От 80-те години на миналия век до 2020 г. бяхме в икономика, управлявана от търсенето, с постоянно нарастващо предлагане. Излишъците и кредитните бумове водеха до прегряване, докато влошаването на настроенията и сривът в разходите причиняваха рецесии. Централните банки можеха да смекчават и двете, като повишат или намаляват лихвите.

Последните две години бяха много различни. Производствените ограничения възпрепятстваха икономиката по начини, нетипични за времето на Голямата умереност. Пандемията предизвика най-голямото - и все още ненормализирано - пренасочване на разходите, регистрирано в САЩ, от услуги към стоки. Най-важната пречка за увеличаване на производството е предлагането на работна ръка: много хора се колебаят да влязат отново на пазара на труда или им отнема повече време, за да си намерят работа в нов сектор. И тези производствени ограничения бяха изострени от големите шокове при цените на енергията и храните в резултат на войната в Украйна.

Дори когато ограниченията отпаднат, структурните тенденции като геополитическата фрагментация, пренастройката на глобализацията и климатичния преход ще засегнат производството и ще повишат разходите за години напред.

Възможно е инфлацията бързо да се върне до 2 на сто. Но това ще дойде с голяма цена. Повишаването на лихвените проценти няма да направи нищо за облекчаване на производствените ограничения, намаляване на цените на енергията или справяне с основната причина за тази инфлация. Единственият начин да се понижи инфлацията е да се потиснат и чувствителните към лихвените проценти части на икономиката, които не са отговорни за днешната инфлация. Това е далеч от движените от търсенето епизоди от последните 40 години, когато повишаването на лихвите беше лекарството за свързаните с кредита разходи.

Този баланс е още по-сложен предвид реалния риск инфлацията да се вкорени чрез по-високи инфлационни очаквания. Кой е единственият начин да се справим с този риск? Да се обясни ситуацията такава, каквато е: ясно да се формулира много необичайният характер на днешната инфлация и сериозният компромис, който той налага. Това ще спомогне за поддържане на стабилни инфлационни очаквания. Алтернативата е накърнено доверие у централните банки и още повече повишения на лихвите.

Изводът е, че играта с обвинения на какво се дължи инфлацията пропуска сложността на предизвикателството. Един абсолютистки подход от типа „каквото и да е необходимо“ беше правилният за прекратяване на финансовата криза, но той няма да обуздае днешната инфлация.

Изправени сме пред най-тежкия компромис между инфлация и растеж от началото на 80-те години. Централните банки ще трябва да потиснат икономиката, за да убият инфлацията. Или може да бъдем принудени да живеем с повече инфлация. Това не е маловажен избор. Така или иначе, ние сме напът към по-малко благоприятна комбинация от инфлация и растеж. Сляпото следване на инфлационната политика почти сигурно ще доведе до още по-лоши резултати. Ясното и нюансирано рамкиране на проблема е трудно да се постигне в днешната хиперполитизирана среда, но това е, от което имаме остра нужда.