Какво може да научи еврозоната от САЩ?

Тази седмица председателят на Европейската комисия (ЕК) Жан-Клод Юнкер и британският външен министър Борис Джонсън кръстосаха шпаги на тема доколко далеч смята да стигне ЕС в интеграцията. В реч в сряда Джонсън обвини ЕС, че се стреми да създаде „всеобхватна европейска държава“. Не е вярно, отговори Юнкер. „Аз съм стриктно срещу европейска супердържава. Ние не сме Съединените американски щати“, допълни той.

Тази размяна на мнения изглежда смушаваща за икономистите. Въпросът не е какво ниво на интеграция възнамерява да постигне Европа, а каква сплотеност е необходима в подкрепа на съществуващата институционална рамка, включително валутния съюз, пише Bloomberg. Съществува риск еврозоната да остане недоизградена, уязвима към нова криза на суверенния дълг като тази в началото на десетилетието.

Джордж Озбърн, бивш финансов министър от Консервативната партия, нарече това „неумолимата логика на валутния съюз“. За да процъфтява, еврозоната се нуждае от общ бюджет, за да подкрепи страните, изправени пред икономически сътресения. Необходимо е също да бъде завършен банковият съюз, така че отделните правителства да не бъдат оставени да се справят сами с финансова криза. С други думи, еврозоната трябва да заприлича повече на САЩ не защото го иска, а защото се налага.

Тези призиви обаче оставят в забрава колко много постигна еврозоната за по-малко от две десетилетия след създаването си. Нов доклад на Джейкъб Ф. Киркегаад и Адам С. Посен за Peterson Institute of International Economics (PIIE) показва скоростта на интеграция във валутния съюз. Авторите твърдят, че бъдещият напредък неизбежно ще бъде бавен и всъщност може да бъде ускорен от кризи. От ключово значение ще бъде да се устои на напъни за дезинтеграция, които вероятно ще се случат, особено в лоши времена.

В много отношения еврозоната е на много по-добра позиция от САЩ в същата фаза на институционално развитие. Системата на Федералния резерв беше създадена едва след два неуспешни опита през XIX век. Дори Законът за Федералния резерв от 1913 г. не предписваше как системата на Федералния резерв трябва да реагира в случай на финансова паника. Това в крайна сметка създаде „гибелна пропаст“ между банковия сектор и икономиката до 30-те години на миналия век.

За сметка на това Европейската централна банка бързо се установи като една от водещите институции в света в областта на валутната политика. Наистина ЕЦБ не беше толкова гъвкава като някои други централни банки, включително Федералния резерв на САЩ, в реакцията си на кризата. Но при управлението на Марио Драги тя, в крайна сметка, възприе широка гама от нови инструменти на валутната политика, включително количествените облекчения, които значително намалиха риска от разпадане на валутния съюз.

А в последните няколко години ЕЦБ пое отговорност и за наблюдението на най-големите банки в еврозоната. Макар много инвеститори да смятат, че все още има какво да се подобрява, малцина се съмняват, че единният надзорен механизъм ще се запази.

Банковият съюз е друг пример. Ограниченията за междущатското разширяване на банките в САЩ бяха отменени едва през 1994 г., повече от два века след подписването на Конституцията. Еврозоната не само че няма такива ограничения, но и постига добър напредък към създаването на единен механизъм за справяне с банки в криза.

Разбира се, банковият съюз не разполага с обща схема за защита на депозитите като тази в САЩ, въведена през 1933 г. Но в еврозоната вече беше създаден орган, който да отговаря за големи провалящи се банки (т. нар. Единен борд за преструктуриране), и бяха договорени общи правила за справяне с подобни банкови проблеми.

Най-голямата разлика между САЩ и еврозоната е свързана, разбира се, с фискалните въпроси. Валутният съюз в Европа все още не достигнал равнището на усилията на първия американски министър на финансите Александър Хамилтън, който успява да консолидира дълговете на всички американски щати в новото федерално правителство. Идеята за общ фискален капацитет, който според някои мнения трябва да включва „евробонове“, се натъква на съпротивата на фискално предпазливи страни като Германия, които се страхуват, че ще трябва да плащат за своите по-разточителни партньори.

Но, както твърдят Посен и Киркегаад, фискалната интеграция в САЩ отне известно време. „От самото начало САЩ имаха властта да емитират собствени дългови ценни книжа, но в първите над 130 години от американската история го правеха толкова умерено и само за да финансират войните си“, пишат те. Едва новият курс на увеличаване на разходите през 30-те години на миналия век направи американския федерален дълг значително по-голям от днешния бюджет на ЕС. Еврозоната може да е много далеч от създаването на фискален съюз, но десетилетия наред този съюз в САЩ също беше много незавършен.

Изследването дава някои полезни предложения как трябва да се развива еврозоната. Американският опит показва, че „Европа ще бъде изкована в кризи“, както каза навремето известният френски дипломат Жан Моне. Правителствата ще имат истински стимул за действие само при извънредна ситуация, както се случи с усилията за реформи, придружаващи кризата на суверенния дълг.

Brexit също концентрира умовете, създавайки настоящия стремеж за засилване на институциите на ЕС. Когато времената са добри, една полезна идея от САЩ е да се определят областите, в които колективните действия са най-добрият вариант за действие (миграционната криза например), и след това страните членки да бъдат помолени да обединят ресурси, вместо да действат самостоятелно. Определянето на конкретен източник на доходи за финансиране на тези проекти също може да е обещаваща възможност.

Юнкер може би не се стреми да създаде супердържава, но няма съмнение, че, за да процъфтява, еврозоната ще трябва да заеме още малко от опита на САЩ.