Кой е най-добрият начин ЕС да похарчи своите 750 млрд. евро?

След епичната среща на върха на европейските лидери фондът за помощ на държавите членки за 750 млрд. долара е почти готов, като му липсва само официалното ратифициране. Продължителните преговори бяха фокусирани върху въпроси като поделянето на средствата между грантовете и заемите, процедурите по одобрението на парите и върховенството на закона. Изгубен в този хаос се оказа един основен въпрос: кой начин за харчене на пари ще стимулира по най-добър начин дългосрочното възстановяване?

Отговорът не е така очевиден, посочва в материал за Financial Times икономистът Реза Могадам, бивш ръководител на европейския департамент на Международния валутен фонд и настоящ главен икономически съветник на Morgan Stanley. Представителите на Европейския съюз не бяха особено конкретни за това как парите ще бъдат похарчени, като се изключи изискването 30% да отидат за зелени и дигитални инвестиции.

Ами останалото? Дали подкрепата за най-силно засегнатите сектори е добър начин да се харчат публични средства? Ако слабото търсене е проблем, то защо да не се прибегне до мащабно намаляване на данъците и увеличаване на разходите?

Единият начин за гледане на проблема е като се признае, че коронавирусната пандемия се отрази върху отделните сектори различно. Бизнеси с интензивен контакт в сектора на услугите като туризъм, транспорт, ресторантьорство бяха най-тежко ударени от пандемията. Докато не бъде открита надеждна ваксина, подобни дейности може да останат ограничени с години, било то заради наложени ограничения или заради страх.

С проблемите в тези сектори четвърт от брутния вътрешен продукт (БВП) на ЕС и една трета от заетостта в блока може да бъдат възпрепятствани под някаква форма. В периферни държави като Гърция са засегнати до 40% от БВП. Мащабите на тези сектори означават, че пандемията не е удар само за хората, работещи в тях – тя също така е засяга и търсенето на стоки и услуги от останалата част на икономиката. Постоянният недостиг на търсене е риск за възстановяването в периферните страни, където високата задлъжнялост ограничава ефектите от продължителните фискални стимули.

Тази картина предоставя логична основа за възстановителния фонд. Също така ни казва, че фискалните стимули трябва да са насочени към сектори, където по-голямото търсене има по-добри шансове за генериране на доставки. Вместо да се залага на широкообхватно намаляване на данъците, е по-добре да се таргетират не толкова засегнати сектори, които имат потенциал за растеж, като публичните инвестиции в във възобновяема енергия и дигитална инфраструктура. В тази връзка призивите за разходи за зелена енергия имат логика.

Също така би било неефективно субсидирането на заплатите в сектора на туризма и настаняването, както обмислят много държави. Тук проблемът е сигурността, а не цената. Вместо да се закотвят работници в полупразни хотели, би било по-добре да се разпределят ресурси към сектори с потенциал за висока заетост като реновиране на сгради за по-добра енергийна ефективност или да се субсидират бизнеси, произвеждащи транспортни технологии.

Нищо от това обаче не трябва да изключва предоставянето на ресурси на индустрии в затруднение. Но ако целта е икономическо възстановяване и повишаване на динамиката спрямо животоподдържане на предишното статукво, то държавите трябва да се насочат от оплакването на най-силно засегнатите сектори към стимулиране на растежа на не толкова силно ударените от пандемията.

Сумите, предоставени на разположение за страните в периферията на блока, са относително големи спрямо съответните икономики. Гърция оже да получи до 25% от своя БВП през идните години, други страни – по 10-15%. Почти половината ще са под формата на грантове, а останалата част като заеми с лихви под тези, които страните плащат на пазара. Така фондът има потенциал да промени правилата на играта за периферните държави, както и за цялостната стабилност на еврозоната. И в тази връзка желанието на някои страни за отчетност не е нелогично.

Европейската комисия трябва да формулира обхватни насоки за използването на тези средства, но да избягва налагането на тежки условия на държавите членки. Придържането към тези насоки трябва да предполага, че средствата са разпределени по подходящ начин. Това е важно, тъй като компромисът, постигнат по време на срещата на върха, позволява на всяка страна да попречи на отпускането на средства, ако има съмнения за начина, по който те се харчат. Последното нещо, от което се нуждае ЕС, са провалени проекти и пропадане във фискалната пропаст.

Предполагаше се, че най-трудно ще бъде европейските лидери да договорят фонда. Но това е само първата стъпка. По-голямото предизвикателство е тези пари да се похарчат разумно, така че този фискален експеримент да бъде успешен. Само тогава ЕС ще получи това, от което настина се нуждае – постоянен инструмент за обща фискална политика.