Колко още доларът ще е световна резервна валута?

Терминът "резервна валута" традиционно се използва за общото използване на щатския долар от други страни по света при уреждането на техните международни търговски взаимоотношения. Например, ако Канада купува стоки от Китай, страната може да плати задълженията си в щатски, а не в канадски долари, както и обратното. Въпреки това фундаментът, от който е възникнало понятието "резервна валута" вече не съществува, като американските пари продължават да се наричат така, единствено защото други страни държат големи количества, за да улеснят търговията си.

Първата световна резервна валута е британската лира. Тъй като паундът е бил "добър, колкото златото", както се е смятало преди години, много страни са държали резервите си в британски пари. Въпреки че част от великите световни нации са уреждали търговските си взаимоотношения в злато, те са залагали на паунда и с увереността, че Английската централна банка държи фиксиран курс на валутата към жълтия метал.

В края на Втората световна война по административен път подобен статут е даден на американския долар след т.нар. Бретън-Уудска конференция. Част от споразумението е и създаването на Международния валутен фонд (МВФ), който е имал ясната цел да наблюдава изкъсо действията на Федералния резерв. Международната организация е трябвало да гарантира, че Фед не надува курса на долара, като същевременно котировката на американските пари спрямо златото е била фиксиран на ниво от 35 долара за унция. С оглед на международния ангажимент страните по света са имали доверие, че американските пари са "добри, колкото златото", каквато е била в миналото британската лира.

Въпреки това Фед не поддържа стриктно своя ангажимент към Системата Бретън Уудс, а МВФ вяло се опитва да принуди американската институция да държи в резерв достатъчно злато, за да гарантира курса си. Отговорът на световните сили логично не е закъснявал. В края на 60-те години на миналия век първо Франция, а в последствие и други страни алармират, че американските златни резерви са безкрайно ниски. Съединените щати нямат друг избор освен да преоценят долара или отменят ангажиментите си спрямо Бретън-Уудската конференция. За жалост Вашингтон избира втората възможност и през 1971 г. златният стандарт отива в историята.

Въпреки това доларът продължава да е възприеман от големите страни като основно платежно средство. За момента не се е появил достатъчно солиден конкурент, който да застраши тази позиция на американските пари въпреки продължавата липса на реално обезпечение.

Съществуват две характеристики, които правят дадена валута полезна що се касае до международната търговия. Първо, държавата, чието притежание е паричното средство, извършва голяма по обем международна търговия, и второ, валутата задържа позициите си спрямо основните си конкуренти с течение на времето. Тези два фактора покачват желанието за задържане на паричното средство в резерв.