Тръгва ли еврозоната по пътя на Япония?

В последните месеци основният страх на пазарни анализатори, икономисти и политици е, че еврозоната върви към дефлация, тоест спад в ценовото равнище. Технически се счита, че дефлация е налице при няколко последователни тримесечия спад на индекса на потребителските цени. Другият начин да се мисли за дефлацията и инфлацията е за ръст и спад в паричното предлагане, но тук се спираме на общоприетите понятия за динамика при ценовото равнище.

Индексът на потребителските цени във валутния съюз отчете 0,3 на сто инфлация за септември на годишна основа. Европейската централна банка (ЕЦБ), разбира се, се готви да стреля с базуката – с други думи да създава парична база в порядъка на 1 трлн. евро, по думите на президента Марио Драги, за да предотврати страховития феномен. Подготовят се колоритни и неконвенционални мерки за купуване на финансови активи от пазара, както и свръх евтин кредит за банките и оттам за малките и средните предприятия. Активността на европейските централни банкери е налице и те потъркват ентусиазирано ръце.

Без да е подкрепено нито емпирично, нито теоретично, целевите нива на инфлация, която ЕЦБ си поставя, са в порядъка на 2%. Излишно е да казваме, че принципът, по който това се случва, е напълно произволен.

Най-общо дефлацията плаши Драги, защото може да се създаде т. нар. дефлационна спирала – по-малко приходи и постъпления за компаниите и правителството, по-ниски печалби в частния сектор, по-малко пари за заплати и наеми и въобще разходи, което да рефлектира обратно върху компаниите и правителствата, тъй като, както казва Кейнс, всеки разход за един е приход за друг. Едва ли не - омагьосан кръг, влияещ негативно и на настроението на потребителите, и на инвеститорите.

Да не говорим, че реалните дългове биха станали още по-големи с оглед на увеличената покупателна сила на паричната единица. А Драги и компания не е като да не стимулираха финансирането преимуществено с дълг през последните години, правейки кредита изобилен и свръх евтин, дори с отрицателна реална лихва – както за частния сектор, така и най-вече за изначално жадните за ресурса правителства.

И така, без много-много да му мисли Драги предлага решението, което никой не подлага на съмнение – инфлацията. Тя би следвало да създаде усещане за просперитет, желание за инвестиции у бизнеса. Е, да, ще обърка малко икономическата калкулация – т. нар. „хартиени” печалби водят до декапитализиране, поради погрешни инвестиционни решения и неадекватна дивидента политика за сметка на поддържането на капиталовите блага и правилната счетоводна амортизация. Но какво толкова, ако има растеж – каквото и вече да се разбира под това понятие от онези, които го проповядват.

Да уточним нещо важно: осъзнават ли всъщност какво искат онези, които искат инфлация? Да, те знаят, че искат цените в икономиката да нарастват. Но кои цени? Разбира се, че на стоките и услугите, предлагани от тях самите! Никой не иска цените на доставчиците му, на суровините, които купува като междинни стоки, да нарастват по-бързо от цените, на които той реализира продукцията си. Това изяжда маржа на печалба на една компанията, както и реалния доход на един индивид.