Технологиите, или защо инфлацията може да е останала в 20-и век

Наскоро председателят на Федералния резерв Джанет Йелън направи доста изненадващо признание: Фед може би е „погрешно конкретизирал“ моделите си за инфлацията и „погрешно оценил“ силата на заплащането и пазара на труда. Ако оставим настрана странния подбор на думи, Йелън доказа, че се интересува повече от това да разбере света, отколкото да е права – рядко срещана черта в света на политиката, който често възнаграждава високомерието вместо мъдростта, коментира Закари Карабел, ръководител на глобалните стратегии в Envestnet, за Wired.com.

Признанието ѝ обаче, че икономическите модели и особено инфлацията не се развиват така, както тя и Фед са очаквали, трябва да се възприеме като сигнал, че Фед и останалите му централни банкери все още не са осмислили обхвата на тези промени. Те все още водят битка в последната си война, а това може да се окаже проблем.

Йелън заяви, че инфлацията и заплащането не се увеличават спрямо очакванията. Въпреки това тя вярва, че Фед трябва да продължи с повишаването на лихвените проценти, защото в противен случай инфлацията може да излезе извън контрол, когато започне да се ускорява. А тя е убедена, че това е неизбежно.

А въпросът тук следва да бъде: наистина ли е неизбежно? Ами ако комбинираните и продължаващи ефекти на технологиите и глобализирания пазар на стоки и труд толкова силно променят търговията и цените, че сценарият от 20-и век е тотално остарял?

През по-голямата част от 20-и век инфлацията се възприемаше като критична заплаха за икономическата стабилност в САЩ, Европа и голяма част от света. Фед бе създаден през 1913 г., за да управлява тази заплаха под прикритието за „ценова стабилност“. След серия от погрешни стъпки в ранните години на Голямата депресия Фед усъвършенства методите и натрупа опит и данни, за да разбере напълно инфлацията.

Той стана върховният мениджър на кризи, което се видя най-добре по време на глобалната финансова криза от 2008-2009 г.

Оттогава насам Фед е изключително внимателен по отношение на инфлацията, очаквайки завръщането ѝ. Подобно на други банки всъщност, които разчитат на сценария от 20-и век: икономиките се свиват и разширяват и когато се свиват, Фед дава пари, за да накара финансовата система и икономиката като цяло да се движи напред. С увеличаването на икономическото производство компаниите започват да наемат хора, пазарът на труда се стяга, заплащането нараства, което кара цените да се повишат, а това води до инфлация и в този момент Фед се подготвя да увеличи лихвените проценти и да забави нещата.

Това е опростена версия на нещата, но все пак вярна.

Когато Йелън призна, че Фед може да е сгрешил, тя говори за факта, че през последните осем години икономическото производство се е увеличило, а заетостта нараснала, но нито заплащането, нито цените са направили същото. Инфлацията едва се доближава до 2% през последното десетилетие, коментира Карабел.

Въпросът е защо. За Фед най-сигурното предположение е, че на инфлацията и икономическите модели им е нужно още време, за да се върнат към „нормалното“, но все пак ще го направят скоро. Алтернативата, която Йелън признава, че съществува, е, че структурните промени правят отминалите предположения и модели невалидни.