Цената на неравенството и справедливото общество

Оправданото неравенство и развитието – класическата дискусия

Класическата дискусия за неравенството при капитализма разглежда от едната страна различията и богатството на елита, а от другата - бедността. Популярната теза е, че различията са твърде големи и съответно имаме несправедливост, а насрещната теза е, че това е нормално и всъщност е двигател на развитието. Едните казват, че "богатите стават по-богати, а бедните по-бедни", а другите, че „всички живеят по-добре, в т.ч. и бедните”, тоест не са важни различията, а подобренията в живота на всички.

Тук можем да срещнем и добре позната теза с пая – дори и да получаваш по-малко парче (дял), ако паят стане много по-голям, то твоето парче всъщност също ще се е увеличило. Точно тези аргументи можем да видим например в последната дискусия на Маргарет Тачър в парламента на Обединеното кралство (1990 г.). От тази дискусия е и крилата фраза на Тачър, че някои биха предпочели бедните да са по-бедни, стига различията да са по-малки.

В класическия вариант на дискусията, ако се абстрахираме от други фактори, то тезата на Тачър среща по-голяма рационална подкрепа. Мнозинството от хората несъмнено осъзнават, че свободното общество не може да бъде равно (по богатство) и в това само по себе си няма нищо лошо. Хората са различни, насочват се в различни сфери, полагат различни усилия, имат различни ценности – едни искат повече пари, други искат свободно време, някои пък са просто късметлии. Така или иначе, ако поне в някаква степен човек има желание да бъде свободен, то той няма как да не приеме, че това прави живота разнообразен, в това число и по-отношение на доходите и богатството.

Същото е вярно и за рационалното отношение към бедността и неравенството. Ако трябва да избираме между свят без бедност или такъв без неравенство, то едва ли бихме се поколебали да изберем първото. Тезата, че капитализмът е "лош", тъй като води до големи неравенства в доходите и богатството, не издържа пред тезата, че капитализмът прави обществата по-богати и ограничава бедността.

Нещо повече: обективните данни показват, че това поколение живее в свят с повече възможности от когато и да е било – ако можете да изберете епоха, в която да живеете, искайки да имате нормален живот, но без да знаете в коя точка на света ще попаднете, то най-добрият ви избор би бил да сте част от днешното поколение. Едновидео на Ханс Рослинг достатъчно ясно представя голямата картина – светът става по-богат, а "вдлъбнатината" (или неравенството) постепенно се изглажда.

Дискусията, която противопоставя аргументите за неравенството на тези за бедността и развитието, и която тук наименовахме "класическа", тотално е превзела общественото пространство и на практика поставя непреодолими прегради между (най-просто казано) "леви" и "десни" интелектуалци и икономисти. Разделителната линия обаче не идва толкова от логиката на пазара, т.е. да възнаграждава различно, колкото от фокусирането върху опростени теоретични постановки и погрешно тълкуване на усещането за несправедливост, опитвайки се да го обясни през призмата на идеология или популярни заблуди, а не търсейки рационалните основи.

В този опростен дебат на практика няма място за усещането за несправедливост – ако има такова, то бива обявявано за погрешно и породено от неразбиране. Именно затова ми се струва, че тази „класическа” дискусия съвсем не изчерпва темата.