Турската република посреща стогодишнината си като почти завършена автокрация

След президентските избори в Турция през май западните анализатори се надяваха, че Реджеп Тайип Ердоган ще смекчи своя стил на управление. Техният оптимизъм бе подхранван от няколко стъпки, предприети от него, включително назначаването на пазарно ориентирани технократи в икономическия му екип, смяната на твърдолинейния вътрешен министър, намаляването на антизападната реторика и изразяването на подкрепа за членството на Швеция в НАТО. Всички тези ходове обаче са насочени към укрепване на едноличното управление на Ердоган, а Западът му помага, пише за Financial Times Гьонюл Тол, директор на програмата за Турция в американския Middle East Institute.

Промяната в кабинета на Ердоган вкара технократи, но също така изтласка потенциалните съперници - преди всичко Сюлейман Сойлу, яростен антизападен националист, бивш вътрешен министър, смятан някога за „втория човек“ на режима. След изборите Ердоган го отстрани и започна да прочиства турската бюрокрация от лоялните му привърженици.

Хулуси Акар беше друг потенциален наследник. Началник на генералния щаб по време на опита за преврат срещу Ердоган през 2016 г., той се издигна до министър на отбраната след неуспешния пуч. Но съдбата на Акар беше предрешена от нарастващата му популярност и завоалираните критики към решението на Ердоган да не разполага войски в районите, засегнати от опустошителното земетресение през февруари. Малко след изборите той също беше сменен от фигура с нисък профил. Изборът на Ердоган за министър на отбраната и новите назначения във висшето военно командване сочат, че президентът затяга контрола си върху някогашната най-мощна институция в Турция.

Усилията на Ердоган да потисне опонентите си не отслабват. Най-страшният му политически съперник, правозащитници и журналисти остават в затвора въпреки решенията на Европейския съд по правата на човека. След изборната му победа съдът започна да гледа дело срещу Екрем Имамоглу, популярния опозиционен кмет на Истанбул, по обвинение в манипулиране на търг. След като беше осъден миналата година за „обида на държавен служител“, на Имамоглу на практика му беше забранено да се кандидатира срещу Ердоган на изборите през май. Сега той е изправен пред потенциална затворническа присъда и политическа забрана, ако бъде признат за виновен.

Докато Ердоган затяга хватката си, разнородната опозиция се разпадна на фона на вътрешни борби след изборите. Кемал Кълъчдароглу, който загуби от Ердоган през май, се противопоставя на призивите да подаде оставка като лидер на опозиционната Републиканска народна партия. Сред привържениците на опозицията расте безсилието относно перспективите за обръщане на плъзгането на Турция към авторитаризъм.

Досега повечето турци вярваха, че могат да свалят Ердоган чрез избори. Измамите, нарушенията на гражданските свободи и злоупотребата с държавни и медийни ресурси направиха режима авторитарен, но изборите не бяха смятани за фасада и си останаха пътят към властта. Последните стъпки на Ердоган и объркването на опозицията обаче нарушават този принцип. Сега само икономическите проблеми на Турция пречат на Ердоган да консолидира своята автокрация.

Нестандартните му политики вкараха икономиката в низходяща спирала. Но вместо така необходимите структурни реформи, той търси бързо решение. За да сигнализира за промяна в курса, назначи Мехмет Шимшек, пазарно настроен бивш министър на финансите, да ръководи икономиката. До известна степен действията на Ердоган изглежда се отплащат. Чуждите инвеститори се завръщат и Световната банка планира да удвои експозицията си към Турция до 35 милиарда долара, което включва директно кредитиране на правителството. Тези средства са спасителен пояс за Ердоган без значителни реформи в замяна.

Тези, които ги е грижа за демокрацията в Турция, не трябва да се заблуждават от тактическите ходове на Ердоган. Това, което може да изглежда като умереност, всъщност е най-новият етап от консолидирането на едноличната му власт. Наближавайки стогодишнината си през октомври, турската република е в критична точка от своето криволичещо пътуване към западна демокрация. Би било тъжна ирония Западът да бъде съучастник в завършването на настоящата автокрация.