Потенциалното противопоставяне между президент и премиер може да хвърли Франция в хаос

След решението на президента Еманюел Макрон да свика предсрочни парламентарни избори пазарите се събудиха за икономическите и политическите рискове, които зреят във Франция от години. След като страната наскоро влезе в процедура на Европейската комисия (ЕК) заради прекомерен дефицит, натискът се засилва. Централният въпрос сега е да се разбере колко лоша може да се окаже икономическата политика при правителство, водено от крайнодесния „Национален сбор“ (RN), пише за Financial Times Шахин Вале, старши сътрудник в Съвета за външни отношения на Германия.

Марин льо Пен, доминиращата фигура в партията, най-вероятно ще остави премиерския пост на своето протеже Жордан Бардела, за да се кандидатира за президент през 2027 г. По този начин тя ще избегне „проклятието Матиньон“, според което действащ министър-председател няма шанс да спечели президентските избори.

Осмислянето на икономическата политика на RN е предизвикателство и оценката как тя ще се развие под влиянието на коалиционен партньор като консервативната партия „Републиканците“ или как ще бъде контролирана от парламента, е трудно упражнение, пише Вале. След поражението си на президентските избори през 2017 г. Льо Пен се стреми да нормализира икономическата платформа на RN. Партията на практика се отказа от призива си за напускане на еврозоната или ЕС, като представи по-умерена икономическа програма през 2022 г. Тя оспори пенсионната реформа на Макрон, но наскоро се отказа от идеята да я отмени.

Най-радикалното ѝ предложение сега е да се въведе отново данък богатство, който, в зависимост от това как е проектиран, може просто да върне Франция в ерата преди Макрон. Несигурността в икономическата политика остава много голяма, като се има предвид липсата на опит в екипа на RN и колебанията относно големи разходни пера като ДДС или субсидирането на енергийните цени. Но макар правителството на Макрон да предупреждава за икономическа катастрофа, ако партията на Льо Пен спечели втория тур на изборите на 7 юли, най-голямата заплаха е другаде.

Едно сравнение с Италия е поучително. Идването на власт през 2022 г. на Джорджа Мелони и нейната крайнодясна партия „Италиански братя“ не срина икономиката. Италия е парламентарна демокрация с вградени контролни механизми, които са по-малко очевидни в президентската система на Франция. Освен това Мелони, за разлика от Льо Пен или Бардела, имаше реален опит в управлението преди да стане премиер.

Мелони беше донякъде ограничена от своите коалиционни партньори, които имат дълбоки връзки със северните индустриални центрове на Италия, и от политическа система, в която местните властови посредници са важни. И накрая, тя разбра, че поддържането на силни отношения с ЕС, САЩ и НАТО е от решаващо значение за нейния международен статут и оцеляването ѝ, и че италианското бизнес лоби може да бъде най-добрият ѝ посланик, ако устои на най-популистките си импулси.

Франция, от друга страна, има дълбоко дисфункционална система, белязана от широката изпълнителна власт на президентството и от централизацията на властта. Ако Льо Пен спечели президентските избори през 2027 г., тя вероятно ще си осигури парламентарно мнозинство чрез своите съюзници и ще може да управлява безконтролно. Ако пък през следващите три години преобладава състояние на „съжителство“ – с противопоставяне между Макрон и крайнодясно правителство – тогава способността му да сдържи RN ще бъде ограничена, независимо от конституционно заложените правомощия на президента.

Парламентарната група на Макрон, която той постоянно е пренебрегвал, би била твърде малка, слаба и изолирана, за да упражнява голямо влияние. Това би го тласнало към открита конфронтация с министър-председателя, използвайки и потенциално злоупотребявайки с ограниченото право на президентството да налага законодателно вето и да оспорва правителствените политики. Макрон ще има всички стимули да саботира действията на премиера, така че да демонстрира негодността на RN да управлява. Междувременно RN ще черпи вдъхновение от обезпокоителни прецеденти, създадени от самия Макрон. Партията може да се опита да заобиколи парламента, като се позове на извънредни процедури, прибягвайки до член 49, параграф 3 от конституцията, за да приеме законодателство или дори да оспори решения и разпоредби на Съда на Европейския съюз.

Последното „съжителство“ във френското управление, с Жак Ширак като президент и Лионел Жоспен като премиер, не представляваше реална опасност за стабилността на ЕС. Но ако Макрон и Бардела участват на европейските срещи на високо равнище всеки представляващ страната си, но с диаметрално противоположни възгледи за ЕС, това не само ще навреди на репутацията на Франция, но и ще застраши основните процеси на създаване на политики в Съюза.

Това, което е тревожно по отношение на френската политическа криза, е не толкова потенциалната промяна във вътрешните икономически политики, колкото фактът, че политическата система не е в състояние да стигне до компромис. Петата република си остава система, в която победителят получава всичко. „Съжителството“ може да сработи, само ако президентът и премиерът са готови да изберат компромиса пред хаоса. В момента перспективите за това не са обещаващи, завършва Вале.