Пишман дипломатите на САЩ са обречени на провал

Преговорите между САЩ и Иран в Исламабад просто трябваше да се провалят. Това не означава, че бъдещите кръгове са напразни. Но американският подход към дипломацията обрече водените досега преговори по същите две причини, поради които попречи на усилията за спиране на огъня между Русия и Украйна, например, или за превръщането на крехкото примирие в Ивицата Газа в трайна развръзка.

Първата причина е, че САЩ по време на втория мандат на Доналд Тръмп разчитат не на професионални дипломати и експерти, а на аматьори, които може да имат доверието на президента, но иначе не са достатъчно компетентни, пише колумнистът на Bloomberg Андреас Клут.

Втората е, че Тръмп, като главен стратег, продължава да задава на преговарящите толкова неправдоподобни, объркани или противоречиви цели, че дори най-хитроумните дипломати в историята – например Клеменс фон Метерних през 19-и век или Хенри Кисинджър през 20-и – биха се върнали с празни ръце. В някои случаи президентът дори изглежда решен да накара определени свои подчинени да се провалят. Това би обяснило защо той изненадващо назначи вицепрезидента си Джей Ди Ванс начело на преговорите с Иран.

Дилетантството е проблем само по себе си и е част от пълномащабната атака на Тръмп срещу професионализма в цялата администрация. От началото на втория му мандат онези служители, които обичайно биха играли водеща дипломатическа роля, бяха сведени до второстепенни позиции, докато приятелите и членовете на семейството на президента поеха юздите.

Марко Рубио, който не беше в Исламабад, е забележителен пример. Той е държавен секретар, както и съветник по националната сигурност (само Кисинджър някога е съчетавал и двете функции едновременно). Но макар Рубио да е показал впечатляващ талант за политическо оцеляване и да се радва на вниманието на президента по въпроси като Венецуела и Куба, той остана настрана при решаването на трите големи конфликта в Украйна, Газа и Иран.

По тези въпроси неофициалната титла на топ дипломат принадлежи на „специалния пратеник“ Стив Уиткоф. Той е магнат в областта на недвижимите имоти от Ню Йорк и приятел с Тръмп от десетилетия (играеше голф с президента по време на втория опит за покушение срещу него), но нямаше дипломатически опит или квалификации преди втория мандат на Тръмп.

И това си личи. Уиткоф, например, прекара голяма част от миналата година, пътувайки до Москва за разговори с руските си контакти и с президента Владимир Путин, но някакси пропусна да посети Киев. Когато беше в Русия, той обикновено заобикаляше американското посолство и неговите експерти, като понякога дори не използваше американски преводачи и разчиташе на тълкуването на Кремъл. Уиткоф стана известен с интервюто си с Тъкър Карлсън, в което предъвкваше почти дума по дума тезите и пропагандата на Путин, сякаш без да разбира, че Русия е агресорът, а Украйна е жертвата.

Президентът окомплектова Уиткоф със зетя си Джаред Къшнър. Той помогна за сключването на споразуменията „Абрахам“ по време на първия мандат на Тръмп, но планираше през втория да се съсредоточи върху огромните си инвестиционни фондове (като голяма част от парите идват от Близкия изток). Тръмп обаче имаше други идеи и Къшнър и Уиткоф се оказаха залутани между преговорите за Украйна, Газа и Иран.

Те все още бяха ангажирани с разговорите с пратениците от Техеран миналия юни, когато Тръмп внезапно започна бомбардировки, и отново през февруари, когато той даде началото на войната. На моменти Уиткоф и Къшнър сякаш не разбираха какво им предлага иранската страна заради липсата им на експертиза в тайните на ядрената физика и други подобни.

Те имаха повече успех в Газа, където осигуриха колебливо примирие между Израел и „Хамас“. Но после преекспонираха тази малка стъпка като началото на ренесанс за Газа и региона, сякаш бяха тръгнали да продават лъскав проект за недвижими имоти. Някакси Съветът за мир, който трябваше да управлява възстановяването на Газа и да води към дългосрочно решение – макар и без да включва палестинци – се разсея с други въпроси, не на последно място с възвеличаването на самия Тръмп.

Ветерани на традиционната дипломация като Арън Дейвид Милър и Даниел Курцер пишат двойки на Уиткоф и Къшнър, определяйки целия дипломатическия процес на администрацията като „пълен хаос“.

Но тези, които са натоварени с изпълнението на стратегията, могат да бъдат обвинявани за провала ѝ само донякъде. По-големият въпрос е дали тази стратегия е реалистична и последователна. А тя не е и това е вина на президента.

Как би могъл някой, дори съвременен Метерних, да договори край на войната в Украйна, когато американският главнокомандващ продължава да оказва все по-голям натиск върху нападнатата страна и по-малък, ако изобщо има такъв, върху нашественика? И какво би могъл да направи дори Кисинджър например в израелско-палестинския конфликт, докато Тръмп продължава да отстъпва пред израелския премиер Бенямин Нетаняху, вместо да обуздава насилието на израелските заселници на Западния бряг и други подобни?

Започвайки своята „военна операция“ срещу Иран (злокобно повтаряща „специалната военна операция“ на Путин в Украйна), Тръмп изглежда е бил силно повлиян от Нетаняху, пренебрегвайки каквито и плахи възражения от собствените му съветници да е имало. Най-категорично възразяваше Ванс, който последователно се противопостави както на чуждестранния авантюризъм, така и по-специално на тази война с Иран. Ако тя се превърне в катастрофа (а тя е на път), Ванс може да изглежда далновиден. Това не се харесва на шефа му.

И така, Уиткоф и Къшнър бяха изпратени в Исламабад като част от делегация, водена от вицепрезидента. Затворени в продължение на 21 изтощителни часа с иранските си колеги, американското трио аматьори трябваше да има предвид множество противоречащи си тези едновременно, като същевременно запази способността си да функционира.

Те трябваше да се придържат към тезата на Тръмп, че САЩ вече са победители, дори когато иранците очевидно вярват, че сега са по-силни, отколкото са били преди 28 февруари. Те трябваше да се пазарят за прекратяване на ядрената програма на Иран – за 20 години, или може би само пет? – като същевременно избягват да оставят каквото и да е било впечатление, че преговарят за нещо, наподобяващо споразумението от времето на Обама, което Тръмп осмя и едностранно напусна през първия си мандат.

На обяд преди преговорите Тръмп се пошегува пред публика, сред която беше и Ванс. Той иска сделка, каза президентът, но „ако не се случи, ще обвиня Джей Ди Ванс. Ако се случи, ще си поема цялата заслуга“.

Тръмп може да е майстор тактик в политическата игра „Аз на първо място“. Но той е ужасен стратег в несравнимо по-мащабната геополитическа игра „Америка на първо място“.