Разединените „мечтатели“ на Европа

Другият лагер застъпва точно обратната логика. Според него е лудост политиките да предхождат създаването на институции. Споделяне на дълга ще провокира само още по-безразсъдно поведение у правителствата, ако няма европейска институция, която да може да налага вето върху фискалните политики. Продължи ли да се инвестира капитал преди да има единен контролен орган, това ще доведе до поемането на още по-голям риск. А евентуалното упълномощаване на ЕЦБ да наблюдава банките преди ЕП да има правото да я държи под отговорност, ще увеличи липсата на демокрация в ЕС. Да не говорим как ще нараснат враждебните настроения из цяла Европа.

Ако се върнем към 90-те години, когато беше въведено еврото, ще видим доста сходна ситуация. Тогава пак две школи обединяваха мненията покрай пускането на общата валута. Едната твърдеше, че ще е необмислено да се създаде паричен съюз преди да са завършени общите икономически политики и институционални реформи.

Другата смяташе, че тогавашната парична система е прекалено неприспособима и крехка, а и е застрашена от криза. Но все пак те твърдяха, че еврото трябва да бъде въведено възможно най-скоро, а реформите и институционалните промени да последват по-късно.

С риск от поставяне под общ знаменател, може да се каже, че първата школа включваше главно страните от северна Европа, а втората – от южна.

Последвалата криза на валутните курсове през 1992 наклони везните и европейските лидери не можеха да отлагат повече. Аргументите на южноевропейците бяха приети и еврото беше въведено.

Стабилността се завърна за кратко, но цялостните последствия от създаването на паричен съюз без банково, фискално и политическо обединение се оказаха катастрофални.

От друга страна, и отказът от паричен съюз би бил пагубен. Кризата сама по себе си показваше, че системата е нестабилна и евентуален застой в нея щеше да доведе Европа до още по-задълбочено и разрушително дестабилизиране. Това е основата причина, поради която управляващите предприеха тази амбициозна стъпка.

Бедствието не е далеч и в сегашното положение на ЕС. Ако не се продължи с рекапитализацията на банките и изкупуването на държавните облигации, то кризата ще се засили. Единственият начин да се излезе от нея е да се ускори значително изграждането на институциите. Процесът няма да бъде лесен, но поне сходната ситуация подсказва на европейските лидери какъв трябва да е следващият им ход. А той трябва да е навременен, защото бедите нямат почивен ден.