ЕС е вегетарианец в свят на месоядни

Този успех обаче е труден за разширяване. Например, ЕС би искал също да бъде регулаторна суперсила - като установи глобални стандарти за поверителност на данните, да речем. Но със своите дигитални закони ЕС може без да иска да загуби шанса някога да настигне САЩ и Китай в областта на изкуствения интелект, който разчита на огромно количество данни. Това може да направи ЕС още по-уязвим.

„Стратегическата“ индустриална политика също не е добър вариант. ЕС би могъл да облекчи антитръстовите си закони, за да подпомогне „европейските шампиони“, които могат да се противопоставят на американските и китайските конкуренти. Но това предполага, че правителството е по-добро от пазара при избора на победители, докато всъщност обратното е по-вероятно. В действителност индустриалната политика се превръща в благодат за лобистите на неефективните корпоративни гиганти. Губещи ще са европейските потребители.

Оттук и европейската главоблъсканица. Старият континент трябва да се защитава сам, но правейки го не трябва да предава силните си страни. Те включват отвореността на ЕС по отношение както на пазарите, така и на идеите. Дори при самозащитата си съюзът не трябва да стане нелиберален, защото тогава той вече не би бил европейски.

По-разумно е ЕС да търси единство, там където е най-фрагментиран. Например ЕС като цяло е най-големият спонсор за развитие в света и лесно би могъл да се противопостави на китайската инициатива „Един пояс един път” чрез собствените си инвестиционни програми в Европа и Африка. Но европейските пари се отпускат несъгласувано по много канали - чрез национални банки за развитие, Европейски фонд за развитие, ЕИБ в Люксембург и ЕБВР в Лондон. Брюксел иска да опрости тази каша. Да се ​​надяваме, че ще го успее.

Друг достъпен плод (подходящ за вегани) ще бъде гласуването с квалифицирано мнозинство относно външната политика на ЕС. Вместо да изисква единодушие, целият ЕС може да налага санкции, да кажем с подкрепата на поне 55% от държавите-членки, представляващи 65% от населението на съюза. Това би премахнало дипломатическата пасивност на ЕС, каквато имаше при различни кризи - от Венецуела до Либия.

Дори тогава, както е отбелязал Фридрих Велики, дипломацията без военна мощ е като музика без инструменти. Или да се придържаме към метафората на Зигмар Габриел: Истинската разлика между месоядните и тревопасните е в зъбите. А в европейските уста има почти само кътници.

В ЕС има две ядрени сили, а след Brexit ще остане само една. Най-голямата страна в съюза, Германия, е травмирана от миналото си и като такава е ощетена във военно отношение, като ограничи армията си почти до незначителна.

Междувременно „европейската армия“ остава далечна утопия, защото ще изисква държавите-членки да предадат последната и най-свещена част от суверенитета си: решението да поставят свои граждани в смъртна опасност. Да, държавите членки се опитват да си сътрудничат при набавянето на оръжейни системи (PESCO), но това няма да впечатли Китай, Русия или Турция.

Така че Фон дер Лайен и останалите от елита на еврократите са прави да се тревожат за геополитиката. Те знаят, че Европа никога няма да се превърне в хищник. Реалисти като Зигмар Габриел искат ЕС поне да стане хибрид между месоядно и тревопасно, като от време на време хапе с каквито резци има (обикновено еврови). В дългосрочен план обаче нищо от това не вдъхва увереност.