За и против политическата коректност

Не е чудно, че десните европейски културни воини също разнасят всяка предполагаема реч на омразата. Има някои красноречиви случаи. В Германия, когато сирийските мигранти пристигнаха през 2015 г., повечето медии заглушиха антимигрантските гледни точки заради националните табута да не се каже нещо, което може да изглежда расистко.

Британският сблъсък между трансджендърите и феминистките от "втората вълна" често включва репресията върху речта. Daily Mail с наслада отрази случая със Селина Тод, професор по история от Оксфорд, която се фокусира върху феминизма, след като тя прибягна до охрана по време на лекциите си след заплахи от транссексуални активисти.

Лондон, градът с най-голямо американско влияние в Европа, има ниши на репресия върху речта: британски издател оттегли предложение за книга, тъй като неговият съчувствен портрет на преживяванията на бедните имигранти се предполага, че представлява "културно присвояване".

Във Великобритания Борис Джонсън, който все още разпространява старите етнически вицове, донякъде се превърна в индивидуален борец срещу ПК. Въпреки това реалната европейска ПК е много далеч от тази в Северна Америка. Англофонската страна с най-много търсения в Google на термина „културно присвояване“ е Канада (вероятно световният лидер в областта на ПК). Търсенията в САЩ са на 82 на сто от канадските нива, а във Великобритания - 55 на сто.

В Европа като цяло можете да кажете каквото си искате. Можете да упражнявате културно присвояване (слава Богу) и дори да бъдете расисти, сексисти или хомофоби. Ще получите отпор и понякога лошо отношение, но това не е цензура. Погледнете кариерата на британския философ Роджър Скрутън, който след смъртта си миналия месец бе почетен като мъченик на ПК.

Вярно е, че той беше уволнен (и по-късно възстановен) като неплатен председател на правителствената комисия за по-добро и красиво строителство заради расистки забележки. Правителствата обаче имат право да отстраняват расисти от обществени постове.

Иначе Скрутън процъфтяваше от десетилетия в британските медии и университети, точно както антиислямските полемисти Ерик Земър и Тило Саразин са най-продаваните автори във Франция и Германия. Борис Джонсън (ясно имайки предвид отчасти себе си) възхваляваше Скрутън като човек, „който не само има куража да каже това, което мисли, но го казва красиво“.

За да проумеем разликата между САЩ и Европа, трябва да прочетем изявлението на британското издателство на Къминс, Headline, след нейните проблеми в Америка: „Горди сме да публикуваме „Американска мръсотия”. Ние уважаваме и признаваме факта, че романът предизвика дебат относно това кой какво може да разказва и правото на всеки на свобода на словото."

Докато преобладава този тип здравомислие, европейските културни войни няма да достигнат американските размери.