Всички сме в бурята на Covid-19, но в различни лодки

Миналата седмица си бъбрих с приятеля ми от детинство Тони (сега автор и предприемач), живеещ в Лондон, който каза, че е разтревожен от това как Covid-19 създава три опасни категории сред неговите познати. Някои са станали крайно „отегчени“, след като бяха на практика затворени в продължение на шест дълги месеца в домашна обстановка. Други се сблъскват с „прегаряне“, защото са се трeпали безумно в нонстоп дигитални платформи, в някои случаи съчетано с грижи за децата, пише Джилиън Тет за Financial Times.

След това идва още по-сериозна група - хората в „срив“, предизвикан от депресията и безпокойството, които може да предизвикат загубата на работа, финансовите затруднения, изолацията, стресът в личните отношения и страхът, че не се вижда краят на пандемията. 

Жестоката реалност на Covid-19 е, че той не просто разкри съществуващите неравенства, но и че ги изостря, увеличавайки богатството на едни и нещастието на други. Има много начини да се очертае причината защо хората имат толкова различни преживявания. Но подозирам, че една концепция, която заслужава много повече дебати, се върти около въпроса за капитала и това кой го притежава.

Това е тема, която избухна в публичното пространство с пълна сила през 2013 г., когато френският икономист Тома Пикети публикува бестселърът „Капиталът през двадесет и първи век”. Книгата го превърна в академична звезда и вече е екранизирана.

Пикети определя капитала като „общата сума на нечовешките активи, които могат да се притежават и разменят на даден пазар“ и твърди, че „когато възвръщаемостта му надвишава ръста на БВП и доходите... капитализмът автоматично генерира произволни и неустойчиви неравенства”.

В много отношения точно това се случи през последните месеци: всеки, който държи активи като акции, видя как те поскъпват поради супер разхлабената монетарна политика на централните банки. Нетното състояние на хората без активи обаче вероятно се е свило, защото рецесията удари заплатите и работните места.