Идва ли краят на годината на турската войнственост?

Външният авантюризъм на Ердоган и опитите му да се представи като лидер на мюсюлманския свят вероятно поне донякъде целят да отвлекат вниманието от резкия упадък на турската икономика, изострен от пандемията, и да задържат на борда партньорите от ултранационалистическата коалиция.

Той също така запълни стратегическата празнота, която САЩ остави заради философията на Тръмп „Америка на първо място“. Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг беше оставен да се опита да предотврати въоръжен сблъсък между съюзниците в Източното Средиземноморие, като създаде „механизъм за деконфликт“ между Атина и Анкара в централата на НАТО. Напрежението обаче остава високо.

За да бъдем честни, Турция има някои законни оплаквания относно изключването от енергийното развитие в Източното Средиземноморие от съюза на Гърция, Кипър, Израел, Египет и Палестинската власт. Нейната собствена офшорна проспекция е ограничена от Конвенцията на ООН за морското право, която позволява на Гърция да отстоява изключителни права върху обширни води около малки острови в близост до турските брегове. Кипърските турци, с подкрепата на Анкара, два пъти приеха посредничеството на ООН за мирни планове за обединение на разделения остров, само за да ги отхвърлят международно признатите кипърски гърци.

Освен това Турция понесе тежестта да приеме около 3,6 млн. сирийски бежанци. Финансовата помощ от ЕС за разрешаването на миграционната криза от 2015-2016 г. изтече тази година и все още не е подновена. ЕС не изпълни и своя ангажимент от пазарлъка за мигрантите, като приеме толкова хора, търсещи убежище, директно от Турция, колкото Гърция върна от островите. Заплахите на Ердоган да пусне хората в Европа беше отчасти опит за насочване на вниманието към тези проблеми.

Америка, НАТО и ЕС се нуждаят от Турция като съюзник. Нейното ключово разположение -  на „вратата“ към Близкия изток и Черно море - зона на нарастващо стратегическо съперничество с Русия, както и мощта на нейните въоръжени сили и тежестта на нейната икономика, я превръщат в незаменим партньор.

Вашингтон би загубил жизненоважен достъп до Близкия изток и ключов компонент на глобалния си военен отпечатък, ако му бъде отказано използването на авиобазата Инджирлик в Южна Турция. Така че Байдън и европейците трябва съвместно да комуникират къде е границата с Анкара и да се споразумеят както за стимули, така и за потенциални санкции, за да се опитат да променят траекторията на Ердоган.

Стимулите могат да включват подкрепа на турската интеграция в енергийната общност на Източното Средиземноморие и бъдещите мрежи от тръбопроводи, улесняване на преговорите за разграничаване на морското и въздушното пространство, подновяване на миграционния пакт и договаряне на модернизиран и разширен митнически съюз с ЕС, както и предлагане на съвместими с НАТО ракетни системи за противовъздушна отбрана.

Санкциите могат да доведат до намаляване на военното и разузнавателното сътрудничество и до подготовка за преместване на някои американски стратегически активи от Инджирлик в Гърция. Последното всъщност вече дискретно е в ход. Евентуални наказания срещу Турция могат да доведат и до изграждане на връзки с турските опозиционни лидери, обезсърчаване на туризма и спъване на достъпа на Анкара до финансовите пазари.

Нито една от тези стъпки не е безрискова и някои могат да предизвикат ответна реакция. Една обща евроатлантическа позиция с изричната подкрепа на Байдън и самото разкриване, че някои от тези мерки се разглеждат активно, трябва да предоставят на Ердоган ясен избор: или да спре да показва мускули, или да се изправи срещу нарастващия натиск от обединения Запад.