Глобалният дълг трудно ще бъде погасен само благодарение на растеж

И двете системи носят семената на собствената си смърт. Система, изградена около ограниченията на предлагането, създава стойност, бидейки твърда по дизайн. Но както пише икономистът Бари Айхенгрийн в „Златни окови“, тази липса на гъвкавост може да доведе до срив. Това се случи през 1971 г. За да опростим: в следвоенните години, подобно на дете, на което му омаляват обувките, на световната икономика й отесня финансовата рамка, създадена през 1944 г., принуждавайки Никсън да действа.

При втората система обаче има обратен проблем: прекомерната гъвкавост. Най-вече, тъй като правителствата могат да създават пари и дългове с едно драсване на химикалката, те често се изкушават да направят това поради политическа целесъобразност, което води до набъбване на дълга.

Както отбелязва Грейбър, историята показва, че този процес на балонизиране обикновено води до социална експлозия и пряко или косвено преструктуриране на дълга чрез инфлация, финансов контрол или отписване. В древна Месопотамия владетелите периодично „изтривали глинените плочи”, върху които записвали заемите, за да избегнат бунтове.

Въпросът сега е дали този исторически модел ще се реализира в днешната парична система. Очаквам, че ще стане така. Общият глобален дълг в момента е повече от три пъти по-голям от световната икономика, тъй като дългът и парите нарастват неумолимо след 1971 г. Изглежда изключително малко вероятно този дълг някога да бъде погасен само благодарение на растеж; рано или късно - може и да е много по-късно - ще се стигне до пряко или косвено преструктуриране или социален (или финансов) колапс.

Това ни води до третата причина, поради която разказът на Гартън има значение. В момента изглежда трудно да си представим някакво преструктуриране на западния дълг или пренареждане на нашата политическа икономия. Нищо чудно: хората обикновено приемат, че техните практики са естествени и неизбежни. Но книгата на Гартън показва, че концепцията за монетарна „нормалност“ преди 1971 г. е била много различна от днешната; преди това никой не е смятал, че парите имат стойност, защото независима централна банка има цел за инфлацията.

И така, в навечерието на тази годишнина от съвещанието в Кемп Дейвид си струва да се замислим колко различно може да изглежда „нормалността“ след още 50 години? Ще включва ли тя криптовалути? Или финансовите министерства ще управляват централните банки? Или нещо друго? Просто не правете грешката да приемете, че „нормалността“ ще бъде подобна на днешната.