Никой не трябва да плаче за златния стандарт

Тази седмица се навършват 50 години, откакто президентът Ричард Никсън обяви на света, че Вашингтон повече няма да приема щатски долари срещу злато. Златният фиксинг, определен на 35 долара за унция, беше в центъра на следвоенната Бретънуудска система на постоянни валутни курсове. „Никсъновият шок“ премахна този стълб и скоро системата се разпадна, възвестявайки хаотичен период на нестабилни валутни курсове и висока инфлация, пише Financial Times в редакционен коментар. 

Никой обаче не трябва да плаче за златния стандарт. „Варварската реликва“, както Кейнс популярно я нарече, беше закъсняла с пенсионирането си. Колективният ангажимент за стабилност, а не произволната цена на скъпоценния метал, накара Бретънуудската система да изкара толкова, колкото успя. А шокът на Никсън не беше безпрецедентен; самият фиксинг от 35 долара бе въведен от Франклин Рузвелт, след като той обезцени долара, отменяйки по-ранен златен фиксинг. Носталгията по златото е погрешна и неуместна.

Това обаче не важи за по-широките стремежи на Бретънуудската конструкция. Глобалната монетарна и финансова политика след 1971 г. беше стремеж за възстановяване на загубената стабилност на предишната система. На централните банки беше необходим четвърт век, за да предприемат и овладеят инфлационното таргетиране като стратегия за осигуряване на стабилни вътрешни цени. Дори този последвал успех не гарантира по-широка финансова стабилност, както показаха балоните при активите и финансовите кризи от 80-те години на миналия век насам. А и успехът все още е възможно да бъде заличен от днешните рекордно ниски лихви и големия дълг.

Международната стабилност се оказа по-труднo постижима. Докато икономистите и регулаторите засилваха разбирането си за плаващите валутни курсове с напредването на „несистемния“ подход след 1971 г., малцина се чувстваха напълно комфортно с тях. Те не осигуряват монетарната независимост, която някога изглежда са обещавали, нито изолират реалната икономика от финансови шокове; понякога ги усилват. Днешните значително по-големи трансгранични капиталови потоци направиха това още по-вярно.

Правителствата прилагаха различни стратегии за ограничаване на колебанията в обменните курсове. Най-големият скок бе направен в еврозоната. Паричното обединяване е нереалистично за други икономики и официалните системи за фиксиране на отделни валути многократно се оказваха неработещи.

Но дори най-големите икономики намериха за необходимо да ограничат валутните люшкания - от споразумението Плаза от 1985 г. за обуздаване поскъпването на долара, до постоянните притеснения на Вашингтон относно валутните манипулации на други държави или управлението на юана от Пекин.

Може би сме осъдени да живеем с по-малко стабилност, отколкото бихме искали. Бретънуудската система зависеше от строгия контрол над трансграничните капиталови потоци, който нито може, нито трябва да се върне: глобално интегрираната световна икономика зависи от флуидността на финансовите потоци и като цяло е по-добра да ги имаме. Но половинвековият стремеж за замяна на Бретънуудската система, който отговаря на нашето време, все още може да отиде по-далеч.

По-тясното координиране на макроикономическите политики би помогнало за намаляване на нестабилността, причинена от валутните пазари, очакващи несъответстваща динамика при цените и дефицитите в отделните страни. А най-актуалната днес характеристика на Бретънуудската система е тази, която най-малко се помни. Регулирането на вътрешния кредит помогна за защита на местния икономически растеж от трансграничен финансов натиск. Регулаторите преоткриват това под формата на „макропруденциално регулиране“ (целящo да намали риска за финансовата система като цяло – бел. прев.)

Петдесет години по-късно привлекателността на златото си остава, изразена сега във фалшивото обещание, че криптоактивите могат да постигнат по-голяма стабилност от парите на централните банки. Истинският урок от кончината на Бретънуудската система е противоположен: златото и неговите дигитални еквиваленти не могат да заменят мъдрото регулиране и доверието между държавите.