Пет предизвикателства пред либералната система за търговия

Навлязохме в третата ера в историята на следвоенния глобален икономически ред, пише Мартин Улф за Financial Times.

Първата е от края на 40-те до 70-те години на 20-и век и се характеризира с либерализация, главно в страните с високи доходи, на страната на САЩ в контекста на Студената война. От 80-те години, и особено след падането на Съветския съюз, по-радикалните форми на икономическия либерализъм, известни като „неолиберализъм“, се разпространиха по света. Създаването на Световната търговска организация (СТО) през 1995 г. и присъединяването на Китай към нея през 2001 г. бяха върховите моменти на тази втора ера.

Сега навлизаме в нова ера на световен безпорядък, белязана от вътрешни грешки и глобални търкания. Във вътрешен план имаше неуспех, особено в САЩ, да се приемат политики, които смекчават икономическите промени и осигуряват сигурност и възможности за неблагоприятно засегнатите. Вместо това реторическите упражнения на национализма и ксенофобията насочиха гнева към „нечестни“ конкуренти, особено Китай. В САЩ идеята за стратегическа конкуренция с Китай също така става все по-двупартийна, докато самият Китай става по-репресивен и насочен навътре. С войната в Украйна тези разделения се задълбочиха.

Как в такъв свят може да се поддържа либерален търговски ред? „С голяма трудност“ е отговорът. И все пак толкова много е заложено на карта за толкова голям брой хора, че всеки, който има влияние, трябва да опита.

За щастие, голям брой по-малко мощни държави разбират какво е заложено на карта. Те трябва да са готови да поемат инициативата, доколкото е възможно, независимо какво решат да направят воюващите суперсили. В този контекст дори ограничените успехи на срещата на министрите на СТО в Женева са значителни. Те поне оставиха машината да работи.

По-важно е обаче да се изяснят и след това да се адресират по-фундаменталните предизвикателства пред либералната система за търговия. Ето пет от тях.

Първо, устойчивост. Управлението на глобалните общи блага се превърна в най-важното колективно предизвикателство за човечеството. Правилата за търговия трябва да бъдат напълно съвместими с тази цел. СТО е очевиден форум за справяне с разрушителните субсидии, особено за риболова. В по-широк план той трябва да е съвместим с просветени политики, като ценообразуване на въглеродните емисии. Граничните корекции на цените, необходими за предотвратяване преместването на производството към места без подходящо ценообразуване, са едновременно стимул и наказание. Те трябва да се комбинират с широкомащабна помощ за развиващите се страни в климатичния преход.

Второ, сигурност. Тук трябва да се разграничат икономическите от по-стратегическите въпроси, както и тези, с които бизнесът може да се справи, от онези, които трябва да засягат правителствата. Веригите за доставки например показаха липса на стабилност и устойчивост. Бизнесът трябва да постигне по-голяма диверсификация. Но това е скъпо. Правителствата могат да помогнат, като наблюдават веригите за доставки на ниво отрасъл. Но те не могат да свършат работата по управлението на такива сложни системи.

Правителствата имат легитимен интерес по отношение на това дали техните икономики не разчитат прекалено на внос от потенциални врагове, както Европа е зависима от газа от Русия. По същия начин те трябва да се занимават с технологично развитие, особено в области, свързани с националната сигурност. Начин да се постигне това е да се създаде списък с продукти и дейности, свързани с националната сигурност, които да бъдат изключени от стандартните правила за търговия или инвестиции. 

Трето, блокове. Джанет Йелън, министър на финансите на САЩ, препоръча „френдшоринга“ (преместването на производства към приятелски страни – бел. прев.) като частичен отговор на опасенията за сигурността. Други препоръчват регионалните блокове. Нито едно от двете няма смисъл. Първото предполага, че „приятелите“ са завинаги и би изключило повечето развиващи се страни, включително стратегически жизненоважни такива: какъв е Виетнам - приятел, враг или нещо друго? Това също така ще създаде несигурност и ще наложи големи разходи. По същия начин регионализацията на световната търговия би била скъпа. Преди всичко тя ще изолира Северна Америка и Европа от Азия, най-населения и икономически най-динамичен регион в света, като на практика ще го остави на Китай. Тази идея е икономическа и стратегическа глупост.

Четвърто, стандарти. Дебатите относно стандартите се превърнаха в централен елемент в търговските преговори, твърде често чрез налагане интересите на страните с високи доходи върху другите. Пример за спор е интелектуалната собственост, където интересите на ограничен брой западни компании са решаващи. Друг такъв са трудовите стандарти. Но има области, в които стандартите са от насъщно значение. По-специално, с развитието на цифровата икономика ще са необходими стандарти за споделени данни. При тяхното отсъствие глобалната търговия ще бъде значително препятствана от несъвместими изисквания. Това между другото беше причината единният пазар на ЕС да изисква съществената регулаторна хармонизация, която поддръжниците на Brexit ненавиждаха.

И накрая, вътрешна политика. Поддържането на отворена търговска система ще бъде невъзможно без по-добри национални институции и политики, насочени към образоване на обществеността относно разходите за защита и подпомагане на всички, засегнати от големите икономически промени. При тяхно отсъствие един зле информиран национализъм неминуемо ще прекъсне търговските връзки, които донесоха такива ползи на света.

Тази нова епоха на света създава огромни предизвикателства. Възможно е - може би дори вероятно - световната система да се разпадне. Тогава милиарди хора ще загубят надежда за по-добро бъдеще, а общите глобални предизвикателства ще останат неразрешени. Световната търговия е само един елемент в тази картина. Но той е важен. Идеята за либерална търговия, подчинена на международни правила, беше прекрасна. Не трябва да се допуска да загине. Ако САЩ не могат да помогнат, други трябва.