Късметът на Макрон с опозицията във Франция

Новият лидер на Франция си спечели зашеметяваща подкрепа тази пролет и малко по-късно я изгуби със зашеметяваща скорост. Той обаче притежава нещо, от което според Наполеон един генерал се нуждае най-много: късмет.

Президентът Еманюел Макрон дори още не е започнал сериозните реформи на склеротичната икономика на Франция, например поправките в тежките трудови регулации, което със сигурност ще предизвика протести, коментира Паскал-Еманюел Гобри от френския Ethics and Public Policy Center за BloombergView. Междувременно обаче той направи няколко спонтанни грешки, като намаляването на субсидиите за жилищно настаняване, което дори собственото му правителство признава за грешка (но все пак ще продължи), и публичен спор с военачалника си, който доведе до безпрецедентната оставка на последния. Популярността на Макрон отслабна драматично, като социологическите проучвания сочат само 36% подкрепа.

Защо тогава да има късмет? Защото разделената опозиция е неспособна да се възползва от тези грешки. Няма жизнеспособна алтернатива на правителството на Макрон и никой не предлага на френския народ по-добра посока.

Социалистическата партия на Франция, която получи едва 5% на президентските избори и понесе тежка загуба на парламентарните избори, рядко се появява в новините, затънала от слухове, че е толкова задлъжняла, че може да се наложи да продаде историческата си централа в Париж.

Партията „Непокорна Франция“ на левия Жан-Люк Меланшон, който иска да обрисува Макрон като безнадежден реакционер, а себе си като единственият ляв останал вариант, има относителен успех, получавайки няколко места в парламента. Французите обаче явно са се поизморили да слушат една и съща песен. Омаловажавайки всяко едно нещо, което правителството прави, в името на същата тази идеология, също може да е изморително. Партията пострада и от защитата си на венецуелския режим, след като страната изпадна още повече в лишения, хаос и авторитаризъм.

Никога обаче не може да се изключва Меланшон, един от най-умелите комуникатори на своето поколение, пише Гобри. Той изчаква момента на есенните протести срещу плановете на Макрон, когато със сигурност ще бъде в предните редици с микрофон в ръка и на всяка камера в страната.

По-вероятните алтернативи на Макрон могат да бъдат намерени вдясно, при консервативната Републиканска партия и крайнодесния Национален фронт. Проблемът е, че тези партии са твърде ангажирани с вътрешни борби, за да представляват особено предизвикателство за администрацията на Макрон.

Републиканската партия е в пълна криза на идентичността, тъй като Макрон завзе центъра на френската политика. Трябва ли партията конструктивно да работи с Макрон, за да се опита да си върне част от центъра с риск посланието ѝ да се размие и да даде сили на Национален фронт? Или трябва да мине малко вдясно, предоставяйки силна алтернатива, но все пак отказвайки се от известна част от центъра? И двете опции си имат своя водеща фигура – Франсоа Бароа и Лоран Воки – но и на двамата им липсва харизма. Те са стари играчи, които не предизвикват огън в сърцата в момент, в който Макрон подмладява френската политика и внася свежи лица, допълва авторът.

В Национален фронт вътрешната битка е около позицията на заместник. За момента това е Флоран Филипо, на който се приписва опита на партията да размъти френската политика, оставайки крайнодясна по социални въпроси като имиграцията, но отивайки леко вляво по икономическите въпроси. Целта бе да се обедини френската работническа класа, но засега ефектът е единствено сериозното представяне на президентските избори. Традиционалистите в партията искат съюзничество по-скоро с дясното, отколкото с лявото. Те обаче са твърде фокусирани върху борбата за заместник на собствената си партия, отколкото да постигнат напредък срещу Макрон.

Макар че Макрон може вече и да е вчерашна новина за французите, той остава начело на френската политика благодарение на този късметлийски момент: една неорганизирана опозиция, която не може да предложи нито личност, нито алтернативна програма, завършва Гобри.