Икономическите (д)ефекти на бежанците в България

Ануар* бавно отпива от чая си, докато нервно чака да задам първия си въпрос. Облечен с тесни дънки и обикновена бяла тениска, слабият младеж не сваля шапката си, дори когато влизаме в заведението. По-късно усещам как се крие зад козирката ѝ, когато историята му става тежка дори за самия него, когато жестоките гледки, на които е ставал свидетел, отново изникват пред очите му.

Аз също не съм сигурна как точно да започна. В крайна сметка го моля първо да се представи. Оттам нататък въпросите сами следват един след друг.

„Казвам се Ануар, на 21 години съм, от Сирия. От четири години съм в България. Вече имам лична карта, паспорт, ЕГН – всичко“, започва той.

Младежът си тръгва от родния град Алепо, днес почти разрушен, година след като избухва гражданската война в родината му. „Когато станах на 18 години, трябваше да ме вземат в армията, а аз не исках“, казва той накратко. Не му се водят битки, не подкрепя нито президента Башар Асад, нито революционните фракции, които се борят срещу него. А може би с това се обяснява и факта, че малко над половината от лицата, потърсили закрила в България през 2016 г., са мъже.

Дошъл е сам, без семейството си, което сега е разпръснато между Австралия и Канада. Пътят е изминал пеша и е влязъл през Турция. Според него преди четири години не е имало много хора, които са бягали от войната и ужасяващите хуманитарни условия в родината му, затова и не е имало много проблеми да влезеш в България.

Прекарва около 7 месеца в лагера в Бусманци, след това го местят в Любимец. „Мизерия. Като затвор – не пускат навън, само вътре. Само два часа разходка на двора“, разказва той. Минава интервю и три години, след като стъпва на българска земя, най-накрая получава статут на бежанец и документи със срок 5 години, с които може да се придвижва свободно в рамките на Европейския съюз.

Ануар е един от общо 50 780 лица, които от началото на 2013 г. до края на август 2016 г. са потърсили закрила в България. Статут на бежанец, какъвто той вече има, са получили 4708 лица през 2015 г. и 376 лица през настоящата година, което показва сериозен спад в одобряването на молбите. Лица под закрила обаче се водят и тези получили хуманитарен статут, в случая – 889 лица през миналата година и 302 лица от началото на годината до края на август. Според българските закони всички те имат право на труд, както и на социално и здравно осигуряване подобно на българските граждани. Колко от тях наистина работят обаче – това е друг въпрос.

Събеседникът ни днес е един от добрите примери в това отношение. „Уча маркетинг в Нов български университет, първа година. Работя и в кол център с английски и арабски, вече от година“, разказва той. В университета му се налага да плаща само половината от семестриалната такса. Има късмет, че върху дипломата му за средно образование има всички необходими подписи и печати, така че да му бъде призната за валидна от Министерството на образованието. Разказва, че други негови приятели от центровете за бежанци не могли да легализират дипломите си именно по тази причина.

Работата пък си намира сам, чрез един от популярните български сайтове за обяви за работа. Съквартирантът, с когото живее – палестинец, дошъл преди две години и половина, вече с бежански статут, също работи - „Помощник-готвач е, дюнери прави“.

Казва, че в центровете за бежанци има някакви курсове по български за бежанци – от Каритас и Българския червен кръст, които обаче не са задължителни и се посещават само от тези, които искат. Самият Ануар, макар да казва, че е научил българския на улицата, чрез многото си приятели, все пак посещава уроците, за да си помага в ученето за университета.