Става ли все по-голяма заплахата от дефлация?

За хора, които се гордеят с това, че са отегчителни и предпазливи, животът на управителите на големите централни банки в света е доста динамичен през последните години. В отговор на рецесията, заплахата от дефлация и финансовата паника, обхванали света през 2008 г., те намалиха агресивно краткосрочните лихвени проценти близо до нула.

След това някои от централните банки като тези в САЩ, Великобритания, Япония, еврозоната потънаха в царството на нетрадиционните мерки за разхлабване на паричната политика чрез покупки на държавни ценни книжа (ДЦК), финансови активи и отпускане на заеми на търговките банки, пише The Economist.

Мнозинството от икономистите са на мнение, че по този начин се е смекчил спадът на икономиката. Сега обаче оценките за паричната политика занапред се поляризираха. От една страна са Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и Банката за международни разплащания (БМР), които предупреждават, че продължителният период на свръхниски нулеви проценти ще доведе до инфлация и ще възроди поемането на неоправдан риск от страна на пазарните участници заради евтиния кредит.

На другия полюс застава Международният валутен фонд (МВФ), който през миналата седмица предписа мека парична политика на световната икономика и дори разширяване на действията за нетрадиционните мерки за увеличаване на ликвидността, при които чрез печатане на пари се влива повече ликвидност в банковата система.

Кой обаче е прав? Развитите страни не изглеждат да са на ръба на дефлация в този момент, но в същото време инфлацията в тях през следващата година се очаква да се забави спрямо нивата си от тази година, прогнозират както от МВФ, така и от ОИСР. В повечето страни тя ще бъде доста под целевото си ниво от 2%, което се смята, че е нещо като буфер срещу дефлация. А стигне ли се веднъж до дефлация, тогава е трудно тя да се отстрани. Пример за това е случващото се в Япония през последните десет години.

Рисковете обаче не са еднакви във всички страни, ето защо и отговорът на централните банки не трябва да е един и същ навсякъде. В Япония например, където цените падат през по-голямата част от миналото десетилетие, определено се иска повече действие от страна на централната банка.

Коренно различна е ситуацията във Великобритания, където въпреки икономическия застой инфлацията се намира над целевото ниво от 3% на централната банка. Това се дължи отчасти на поевтиняването на британската лира и може да се окаже временно. Инфлацията там може и да отразява успеха от рязкото разхлабване на паричната политика на Английската централна банка, което даде отражение и върху инфлационните очаквания на домакинствата, които имат ключово значение.

И все пак въпреки все още е твърде рано за централната банка да затяга паричната политика, защото състоянието на икономиката остава нестабилно.

САЩ и еврозоната се намират между тези две крайности: в Щатите възстановяването на икономиката се сблъсква с трудностите от изтичането на фискалните стимули на правителството, и то в момент, в който основната инфлация вече се свлече до около 1%. Ето защо появата на дефлация в САЩ не може да се изключи на този етап.

Инфлацията е занижена и в еврозоната, но е малко вероятно да стигне до дефлация, защото цените там са по-стабилни. Най-големият риск засега е, че слабото възстановяване на икономиката на региона ще трябва да преодолее затягането на фискалната политика на правителствата и влошеното функциониране на финансовите пазари, причинено от фискалната криза.

Ето защо както Федералният резерв, така и Европейската централна банка, трябва да покажат ясно, че са готови да действат, в случай че инфлацията или растежът се забавят допълнително.

Какво обаче може да се направи, при положение че основните лихвени проценти са близо до нулата? Това само по себе си намалява значително традиционните инструменти за намеса на централните банки в икономиката и ги поставя в т.нар. ликвиден капан. Ето защо им остава да поддържат изрично обещание за ниски лихвени проценти за дълъг период от време, да купуват повече държавен дълг и да отпускат на банките повече заеми.

Тези мерки обаче са трудни за реализация на практика. Последните покупки на държавен дълг събудиха редица обвинения срещу Европейската централна банка за политически пристрастия и нарушаване на механизма за ефективно разпределение на кредита.

Междувременно колкото по-дълго лихвените проценти в богатия свят са ниски, толкова повече капитал ще се стича в нововъзникващите пазари, което ще повиши повече инфлацията там. Това създава заплаха от следваща поредица от балони. Освен това новото количествено облекчаване вероятно ще има далеч по-слаб ефект върху разходите в частния сектор, отколкото първият опит от 2008 г.

Така че, въпреки че централните банки все още имат множество инструменти, те са по-малко ефективни, отколкото в началото на кризата. Те имат важна роля във възстановяването на икономиката, но не биха могли да се справят с това сами. Ето защо правителствата трябва да бъде пределно наясно с това, докато разработват план за корекция на своите бюджетни дефицити.