Какво се крие зад новите промени в европейския спасителен фонд?

Нито една политическа организация в света не е толкова умела в претупването на проблеми, както Европейския съюз (ЕС), пише колумнистът на Financial Times Волфганг Мюнхау.

За да се споразумеят, 27-те членки на ЕС винаги са разчитали на изкуството на компромиса и претупването на проблеми им е служило добре през годините.

Споразумението относно европейския спасителен фонд, постигнато от ЕС през уикенда, е всъщност една изкусна политическа бъркотия. Ангела Меркел получи това, от което се нуждаеше: сделка, с която се ограничава финансовата отговорност на Германия. И въпреки че някои от важните технически параметри все още не са уточнени, сделката по същество е направена.

За съжаление, решението на дълговата криза няма как да се претупа, коментира Мюнхау.

По същество има два начина за разрешаването й: чрез спасителна операция или чрез фалит. Възможна е и умела комбинация от двете, но при всички положения, ако проблемът се отлага с претупани решения, фалитът става неизбежен.

Накъде води новото споразумение за европейски спасителен фонд?

Финансовите механизми за спасяване, договорени в събота, предвиждат, че настоящият фонд за европейска финансова стабилност (EFSF) ще се изчерпа през 2013 г. Той отпуска заеми на страни в беда и скоро може да купува техните облигации на първичния пазар, т.е. направо от правителствата. При сегашните обстоятелства, ако една страна фалира, всички инвеститори в нейни ДЦК ще са еднакво засегнати – частни облигационери и държави-кредитори.

Това означава, че ако Гърция фалира днес, Германия и Франция ще трябва да осигурят своите кредитни гаранции за европейския фонд за финансова стабилност. Това ще бъде политическа катастрофа за Меркел. Немските консерватори ще се оплачат от трансфера на средства и ще я изправят пред германския Конституционен съд. Ето защо страните, които отпускат кредити за закъсалите членки на еврозоната, не биха допуснали фалит до 2013 г.

През 2013 година нов механизъм ще замени EFSF. Той се нарича Европейски механизъм за стабилност (ESM). Съществената разлика между двата е, че заемите от ESM ще бъдат старши спрямо тези на частните инвеститори, т.е. те няма да са равнопоставени. Идеята е да се направи фалита на държава възможен при умерен риск за бюджета на страните, отпуснали й заеми. До 2013 г. европейските банки трябва да бъдат в по-добри позиции, отколкото днес, за да поемат големи загуби. Или поне така се надява ЕС да сложи край на кризата.

Идеята за справяне с дълговата криза по този начин показва непознаване на това как работят финансовите пазари. За съжаление, финансовата неграмотност е, и винаги е била, запазена марка за голяма част от европейската икономическа политика.

Това, което се случва, е, че гледащите напред инвеститори виждат последиците от тази схема и точно оценяват риска от бъдещ фалит, също и за съществуващите облигации. Те знаят, че след като една държава фалира, стари и нови облигации ще бъдат третирани еднакво. Те са и предпазливо настроени към облигациите на съседните държави. Испания е платежоспособна, но имплозия на португалския дълг, плюс допълнителен вероятен спад в цените на жилищата в Испания, води до рискове. Испания може поради това да се нуждае от временен достъп до ESM в някакъв момент.

Тогава обаче частните инвеститори в испански държавни облигации автоматично ще станат неравнопоставени. Те след това няма да са собственици на традиционни държавни облигации, а на някакъв транш със среден рейтинг от един сложен дългов инструмент. Така че, ако държите испански ДЦК, и чуете, че ESM е договорен в Брюксел, и е достатъчно голям, за да поеме Испания, имате основание да се страхувате.

Политиците в Германия и Франция е също толкова малко вероятно да окажат натиск за управляван фалит на закъсала страна през 2013 г., колкото и сега. В този момент те могат да си кажат: нека да направим това, което правим най-добре, и да претупат решаването на този проблем отново. Така ще отпуснат още един кредит при прекалено високи лихвени проценти и ще изискат нов план за строги икономии от получилата го страна, който ще има още по-малък шанс за успех, отколкото сегашните.

Тази игра ще продължи, докато икономиката на държавата длъжник се срине под тежестта на дълговете, като в този момент неизбежният фалит ще е много сложен. Политиците, довели до това, вероятно няма да са на власт по това време, ако имат късмет, и може да обвинят своите наследници в управлението за тази каша.

Какво може да се направи, за да се избегне този сценарий?

Европейските страни могат просто да осмислят логиката на фалита и да се подготвят за него отсега. Той ще бъде последван от програма за спасяване на банки, за рекапитализация на Европейската централна банка и кредитна подкрепа за неизправните страни.

Другият вариант е да се приеме принципа на спасителната операция, но не чрез трансфери от едни страни към други, а чрез издаването на общи европейски облигации, които да заместят целия национален дълг. Според Мюнхау този вариант е за предпочитане, защото в противен случай неадекватните мерки на ЕС никога няма да сложат край на кризата с държавния дълг.