Балансът между труда и капитала е определящ инфлационен фактор

Това не са 70-те години. Поне така уверено ни уверяват уважавани икономисти. Разбира се, докато се сблъскваме с ускоряващата се  инфлация, има нюансирани разлики между тогава и сега, пише колумнистът на Financial Times Джон Плендър.

Но стачките в Обединеното кралство в железопътния транспорт, пощите и сред служителите, отговарящи за събирането на боклука, сочат към едно огромно сходство - а именно, че стагфлацията създава победители и губещи. Когато националният реален доход е засегнат от шокове в цената на петрола, както през 70-те години, или от настоящите шокове в цените на храните и енергията, конкурентни претенденти в икономиката се състезават яростно, за да си върнат загубените доходи. Резултатът е спиралата цени - заплати.

Икономистът Милтън Фридмън отбелязва, че инфлацията е „винаги и навсякъде паричен феномен“. Очевидно парите са важен компонент в инфлационния процес. Но стачките в Обединеното кралство и затегнатостта на пазарите на труда в развития свят сочат, че никое обяснение на инфлацията не може да бъде пълно без да включва борбата за надмощие между труда и капитала.

Макар че централните банкери се поздравяваха за осигуряването на ниска и стабилна инфлация по време на така наречената Голяма умереност през трите десетилетия преди финансовата криза от 2007-09 г., дезинфлацията в действителност беше резултат от глобалния шок на пазара на труда, произтичащ от въвличането на Китай, Индия и Източна Европа в глобалната икономика.

Това осигури дългосрочна тенденция към намаляване дела на труда в националния доход. Печалбите от производителността бяха иззети изцяло от капитала. Дезинфлационният тласък беше подсилен от демографията и по-широките последствия от глобализацията.

Слабостта във възвръщаемостта на труда задържа потреблението и производството, тъй като работниците имат по-висока склонност към потребление от собствениците на капитал, които имат по-високи нива на спестяване. Това предизвика повсеместно експанзионистични парични политики.

Както икономистите от Банката за международни разплащания (BIS) отдавна отбелязват, централните банки не затягаха политиката по време на бумовете, но я разхлабваха агресивно и упорито по време на сривове. Това пристрастие към разхлабена политика беше допълнително затвърдено след финансовата криза чрез програмите за закупуване на активи от централните банки.

Уилиъм Уайт, бивш ръководител на паричния и икономически отдел на BIS, твърди, че централните банки систематично са игнорирали шоковете от страна на предлагането и при пандемията от Covid-19 не са успели да разберат доколко потенциалът за предлагане е бил намален от коронавируса и въведените заради него блокирания.

На практика те повториха грешката на председателя на Федералния резерв Артър Бърнс, който през 70-те години твърдеше, че шокът в цените на петрола е просто преходен, като същевременно пренебрегваше вторичните ефекти, особено на пазара на труда.

В речта си на годишния симпозиум на централните банкери в Джаксън Хол, Уайоминг през юли, председателят на Фед Джей Пауъл посочи, че Фед е закъснял, като каза, че цената за понижаване на инфлацията във вид на намалена заетост вероятно ще се увеличава, добавяйки, че „ние трябва да продължим, докато си свършим работата”. Сложното тук е, че дългът - както на частния, така и на публичния сектор - е на по-високи нива, отколкото преди финансовата криза, така че последиците за производството и заетостта от рязко нарастващите лихвени проценти ще бъдат много високи.

Този дългов капан изостря дългогодишния въпрос за централното банкиране: как да убедим политиците и обществеността, че скромната рецесия сега е цена, която си струва да се плати, за да се избегне много по-лоша рецесия по-късно. Изложена на риск е независимостта на централните банки.

По-твърдата позиция на Фед предполага, че мечият пазар при облигациите тепърва ще се развива. А лятното възстановяване на акциите изглежда е донкихотовско. Стивън Блиц от TS Lombard посочва, че политиката на Фед трябва да окаже влияние върху акциите, а не върху създаването на кредити, тъй като експанзиите от периода 2010-19 г. и след коронавируса представляват цикъл при активите, а не на кредитиране. Финансовите активи с високи цени, добавя той, са източникът на икономически изкривявания през този цикъл.

Коригирането на тези изкривявания ще предизвика някои подчертани контрасти със 70-те години. Днес свиването на работната сила и деглобализацията накланят баланса на силите от капитала обратно към труда. Преминахме от Голямата умереност, през Голямата финансова криза, до Голямо обръщане към среда с по-висока инфлация.

Това също така е свят, в който токсичната комбинация от висок дълг и свиване на балансите на централните банки значително увеличава риска от финансови кризи. Въпреки че балансите на търговските банки са в по-добра форма в сравнение с 2008 г., недостатъчно регулираните, непрозрачни небанкови финансови институции са потенциална системна заплаха, както показа сривът миналата година на Archegos. Важен урок от историята е, че след „балон при всичко“ ливъриджът се оказва много по-голям, отколкото всички са предполагали.