Нова вълна от национализации се надига по света

Първа вълна: 30-те години

Интегрираната световна икономика от 70-те години на XIX век до 30-те години на XX век се основава на два стълба: сравнително свободната търговия и международния златен стандарт. Тези политики улесняват големите потоци от чуждестранни инвестиции. Богати икономики като Франция, Германия и Великобритания натрупват големи обеми капитал зад граница, които се равняват на между 50% и 160% от собствения им брутен вътрешен продукт (БВП).

Макар Първата световна война да разрушава голяма част от тези трансгранични капиталови инвестиции, конфликтът не унищожава глобалната пазарна интеграция. Вместо това през 20-те години световната икономика се пренасочва около растежа на САЩ, когато международните инвестиции и търговията отново се разширяват при възстановен златен стандарт.

Голямата депресия слага край на свободната търговия и капиталовите потоци и предизвиква първата глобална вълна на национализации. От периода 1928–1929 г. се разгръща каскада от кризи – първо при цените на суровините, след това на фондовите пазари и световната търговия и накрая в международния паричен ред.

За да предотвратят срива на финансовата система, няколко държави поемат контрола върху целия или част от банковия си сектор. Между 1931 и 1935 г. САЩ национализират около една трета от финансовия капитал, а в Германия повече от половината банков капитал става държавна собственост.

Италия национализира 20% от частните индустриални и финансови активи между 1931 и 1933 г. Държавната собственост се разширява и във Франция, която национализира авиационната индустрия и железниците. Великобритания национализира въгледобивните находища, а Боливия и Мексико поемат контрола върху чуждестранни петролни компании.

Тези мерки често са отговор на спешна криза, а някои от тях впоследствие са отменени. Те обаче се случват в най-развитите икономики на епохата и оказват значително въздействие върху развиващите се икономики. Освен това световната търговия и трансграничното кредитиране се свиват драстично, а много правителства въвеждат капиталови ограничения. Това позволява на държавите да извършват национализации при сравнително ниска цена, без да се страхуват от изтичане на капитали или негативна реакция на международните пазари.

Вълната от национализации през 30-те години е симптом на глобалната икономическа и финансова дезинтеграция. В краткосрочен план тя предотвратява фалити, но сегментира националните пазари и намалява международната търговия и инвестициите.

С течение на времето по-голямата държавна собственост дава на правителствата по-голяма автономия при формулирането на политиките и им позволява да допринесат за изграждането на нов международен икономически ред в края на Втората световна война.

Втора вълна: края на 40-те години

След Втората световна война нова вълна от национализации обхваща европейските, латиноамериканските и азиатските икономики.

Възниква смесен икономически модел, при който мащабните публични инвестиции съжителстват с механизмите на частния пазар. Системата на фиксирани валутни курсове, установена в Бретън Уудс през 1944 г., осигурява международна финансова стабилност, което улеснява национализациите, като намалява риска от изтичане на капитали.

В много държави високата инфлация позволява на правителствата да изберат най-подходящия момент за изкупуване от частните акционери. Тъй като държавите финансират национализациите чрез емитиране на облигации, инфлацията допълнително спомага за намаляване на реалната цена на обслужването на дълга.

По този начин Великобритания национализира Bank of England и авиационния, въгледобивния, телефонния, транспортния, електроенергийния, газовия, железодобивния и стоманодобивния сектор. Франция поема контрола върху Banque de France, частните финансови институции, които държат 80% от банковите депозити, въгледобива, електроенергетиката и телефонния сектор.

Национализации се извършват и в Аржентина, Австрия, Бразилия, Чехословакия, Индия, Индонезия, Иран, Италия, Япония и социалистическите държави от Източна Европа.

Тази втора вълна на национализации е по-широка по отношение на секторите, по-систематична в своето развитие и се осъществява по-постепенно в сравнение с прибързаните действия от 30-те години. Това позволява на частните инвеститори да адаптират очакванията си, намалява икономическата волатилност и не позволява на национализациите да нарушат бързия растеж през първите три следвоенни десетилетия.

(Продължава на следващата страница)