Нова вълна от национализации се надига по света

Един фактор има особено значение: европейските икономики основно поемат собственост, притежавана от собствените им граждани. Това означава, че процесът може да бъде управляван чрез политическите институции, което гарантира по-голяма стабилност и демократична легитимност. За разлика от тях, когато развиващите се икономики поемат собственост на западни инвеститори, рисковете са по-големи, а дипломатическите спорове и дори прекият конфликт са реална възможност.

Следвоенната вълна на национализации играе важна катализираща роля за световната икономика. Държавните предприятия поемат водеща роля в мобилизирането на големи средства за инвестиции и спомагат за бързия икономически растеж в развитите икономики.

Макар неефективността при разпределението на ресурсите да е неизбежна, тя е компенсирана от по-големия политически контрол върху инвестиционните приоритети. Държавите с високи нива на национализирана собственост не се представят по-зле от икономиките с по-голямо участие на частния сектор чак до 70-те години.

Трета вълна: 70-те години

Първата и втората вълна на национализации се случват в период, когато западните и северноатлантическите държави доминират световната икономика. Последвалото разпадане на европейските империи увеличава броя на суверенните държави: броят на страните членки на ООН нараства от 51 през 1945 г. до 127 през 1970 г. Тези нови национални икономики се стремят да намерят своето място в глобалното разделение на труда. Много латиноамерикански, африкански и азиатски държави износителки на суровини обаче продължават да разчитат на чуждестранен капитал.

Два шока стимулират ръста на национализациите. Първият е краят на системата от Бретън Уудс. Девалвацията на американската валута от президента Ричард Никсън през август 1971 г. предизвиква шок за производителите на суровини, които получават приходите си от износ в долари. Производителите на петрол увеличават дела си в чуждестранни петролни компании, за да получат по-голям дял от приходите в условията на отслабваща валута.

Петролната криза от 1973 г. предизвиква огромен скок в цените на енергоизточниците и минералите, което кара държавите, богати на природни ресурси, да се стремят да се възползват от бума на суровините. Изследване на Стивън Кобрин показва, че темпът на придобиване на частна собственост се ускорява и достига пик през 1975 г., когато 28 държави извършват 83 отчуждавания – средно по едно на всеки четири дни.

Между 1971 и 1980 г. развиващите се икономики национализират чуждестранна собственост на стойност най-малко 26 млрд. долара, или 11% от общите преки чуждестранни инвестиции в развиващия се свят през 1980 г.

Третата вълна на национализации е по-широка, продължава по-дълго и включва по-ценни ресурси от всяка предходна вълна. Успехът на първите национализации насърчава други икономики да предприемат подобни интервенции. Инфлацията, породена от паричните и енергийните шокове, улеснява национализациите, тъй като плащанията към собствениците стават по-евтини в реално изражение.

Така през 70-те години латиноамериканските, африканските и близкоизточните икономики успяват да национализират голяма част от ресурсната си база. Най-голямата вълна на национализации в историята е прекратена от рестриктивната парична политика, възприета от Федералния резерв от 1979 г. нататък, която сваля инфлацията и забавя глобалния растеж.

Най-същественият международен икономически ефект от вълната на национализации през 70-те години е натрупването на държавен дълг. Тъй като повечето развиващи се икономики изплащат обезщетения на инвеститорите, външните им задължения нарастват. Когато лихвените проценти рязко се повишават в началото на 80-те години, това ги излага на значителен риск при рефинансирането и предизвиква дългови кризи – от Ямайка до Заир.

Затова през следващите години много национализирани активи са приватизирани, тъй като капиталовите пазари стават по-интегрирани и правителствата търсят начини да намалят публичния дълг.

(Продължава на следващата страница)