Русия се преструва, че не знае нищо за своето колониално наследство

Въпреки че Китай технически не е колония, обществото му изпитва чувство на унижение поради отстъпките, които е принудено да направи в търговията и територията както с Обединеното кралство, така и с Русия.

Като пример, Пекинската конвенция през 1860 г. принуждава Китай да се откаже от части от това, което сега е известно като Далечния изток в Русия, по-специално териториите на съвременния Приморски край и южната част на Хабаровския край.

Накратко, индийските, китайските, близкоизточните и различни други общества имат своите уникални серии от поражения и триумфи, силно различни от тези на западните нации.

Всъщност тези преживявания често включват конфронтации или победи над западните сили.

В онези моменти от историята Съветският съюз често номинално е на страната на това, което сега се нарича Глобален Юг, като част от неговата по-голяма стратегия от Студената война. И все пак сблъсъкът на тези различни исторически преживявания и съзнания трябваше да се случи в даден момент.

Различни възгледи за историята

Това наистина се случва заради конфликтите и войните в Близкия изток.

Създаването на държавата Израел е продукт на широк международен консенсус, възникнал в момент, когато антихитлеристката коалиция все още не се е разпаднала: както САЩ, така и Съветският съюз гласуват в подкрепа на създаването на новата държава.

Западните политици вероятно също са се опитвали да се възстановят от факта, че техните страни не са били склонни в предвоенните и военни години да приемат евреи, бягащи от смъртоносната заплаха.

В този контекст появата на Израел е едно от най-важните положителни събития на западния ХХ век. Усилията на много поколения евреи, народ, който не е имал собствена суверенна държава почти 2000 години, се увенчават с успех.

Но в незападния свят това събитие се приема в различна светлина. Създателите на западния двадесети век - САЩ, Великобритания и Съветския съюз - отдавна участват в политиката на Близкия изток.

От гледна точка на народите на Египет, Сирия, Йордания и много други, политиките на западните сили се провеждат в региона предимно в отговор на западни или съветски интереси.

Разпадането на Османската империя след Първата световна война е последвано от произволното преразпределение на границите и ресурсите в региона.

Създаването на Израел след Втората световна война и начертаването на границите на новата държава се разглеждат от жителите на региона в тази светлина — като колониално прекрояване на техните територии от някои външни сили.

Във всичко това Русия едва ли е била освободител или поддръжник на онеправданите или потиснатите. Напротив, тя стои точно в ъгъла на Запада.

Посоката на Москва

Факт е, че Русия е една от най-големите европейски колониални сили, особено от незападна гледна точка. Това важи и днес.

И все пак настоящите лидери на Русия участват в историческата игра на геополитически опортюнизъм, която е била повтаряща се тема в голямата стратегия на нацията.

Следвайки стъпките на Сталин, който първоначално подкрепя създаването на Израел през 1948 г., но по-късно поема квазиколониална роля като покровител на Египет, Сирия и други арабски нации, администрацията на Владимир Путин представя Москва като антизападна и антиколониална сила.

И още по-циничното е, че докато се присъединява към Китай и Иран – нации, характеризиращи се с отчетливите антизападни и антиколониални настроения на своите правителства – Кремъл води колониална война на агресия срещу Украйна.

Въпреки че корените на Москва стигат до западната колониална сила, тя умело проектира контрастен образ, за ​​да се хареса на незападните нации, като успешно привлича „положителна преса“ в Близкия изток и извън него.

В западния свят концепцията за победата е дълбоко вкоренена в разказа за триумфалния двадесети век – светоглед, в който злото се наказва, а жертвите му се възнаграждават.

За Русия, бивша тоталитарна сила, няма такова понятие, защото тя е едновременно победител и губещ в рамките на историческия разказ на Запада.

В съвременния пейзаж няма убедителна причина да очакваме окончателна победа, която стриктно разпределя всичко и всички на предварително определени роли.

Контурите на следвоенния свят остават неуловими и неопределени. И Москва иска да се възползва от това, докато говорим, заключва Трудолюбов.