Мирът в културните войни е постижим

На съвременните културни войни може да бъде сложен край, пише колумнистът на Financial Times Саймън Кюпър. Тези привидно безкрайни конфликти относно расата, пола и речта може да се окаже, че принадлежат към ограничен период от американската история: десетилетието между полицейската стрелба по Майкъл Браун, чернокож тийнейджър във Фъргюсън, (Мизури) през 2014 г. до отстраняването на президентката на Харвард Клодин Гей заради мекото отношение към проявите на антисемитизъм в университета този януари.

Тези спорове отекнаха извън САЩ. Броят на статиите в традиционните британски вестници, споменаващи изразът „културна война“ в Обединеното кралство, е скочил от 21 през 2015 г. на 534 до 2020 г., съобщиха учени от Кралския колеж в Лондон. Културните войни бяха без нюанси и понякога много глупави. Но обществата, занимаващи се с нови въпроси, винаги подхождат погрешно. С течение на времето разбирането напредва. И като погледнем САЩ и Обединеното кралство, сега се очертава изненадваща степен на консенсус. Най-поляризираните среди – определени части от някои университетски кампуси в САЩ – са непредставителни. Ето как може да изглежда един мирен договор в културните войни.

По отношение на историята големи мнозинства от републиканците и демократите са много по-разумни за миналото на своята нация, отколкото другата партия смята, съобщава More in Common, неправителствена организация, която провежда широкомащабни проучвания на поляризацията. Например, отбелязва тя, „около два пъти повече демократи смятат, че учениците не трябва да бъдат карани да се чувстват виновни или лично отговорни за грешките на предишните поколения, отколкото е оценката на републиканците (83 срещу 43 процента)”. От своя страна 83 процента от републиканците вярват, че е „важно е всеки американски студент да научи за робството и расовата сегрегация“.

Повечето британци са с подобни нагласи, казва More in Common: „Малцина подкрепят игнорирането на историческите несправедливости… На въпроса как трябва да се отнасяме към исторически паметници и артефакти, свързани с търговията с роби, мнозинството се застъпва за подхода „запази и обясни“, поддържан от организации като Националния тръст.“ С други думи, обсъждайте болезнената история, не я изтривайте. Малко хора одобряват преподаването на национална история като безкритично „наследство“. Но мнението, че една страна е завинаги опетнена от неизкореним първороден грях, не се радва на широка подкрепа.

По въпроса с расизма големи мнозинства искат да се борят с него. Според ново съвместно проучване на More in Common, Лондонския университетски колеж и Оксфорд двама от трима британци са съгласни, че етническите малцинства и жените понякога или често изпитват дискриминация на работното място. Британците, които казват, че „равенството, многообразието и приобщаването са нещо добро, а не лошо“, са пет пъти повече. Но фразата „привилегия на белите“ не се харесва. Много бели британци разбираемо отговарят, че никога не са се ползвали от привилегии в живота си. Те се противопоставят и на дискриминацията, основана на социална класа или регионална принадлежност.

Относно свободата на словото има общо безпокойство относно цензурата. Близо три четвърти от британците, включително големи мнозинства от всяка идентифицирана подгрупа, казват: „По-важно е студентите да се сблъскват с различни възгледи, дори и да ги намират за обидни.“ Повечето хора се опитват да избягват думи като негър или женомразки обиди, но те също така не харесват постоянното актуализиране на „коректната“ терминология, която изглежда предназначена да накаже онези, които не са в крак с нея. More in Common установява, че 7 от 10 британци „вярват, че хората биват карани да се чувстват глупави, защото не разбират най-новия начин да се говори за проблемите на многообразието“.

В дебата за правата на транссексуалните се забелязва широко разпространена съпричастност към тях: 64 процента от американците подкрепят защитата на транс хората от дискриминация в службата, кварталите им или на обществени места срещу само 10 процента, които подкрепят такива политики, установи Pew Research. Същевременно друго американско проучване констатира, че подобни мнозинства се противопоставят на лекарствата, блокиращи пубертета, и хормоналните лечения за непълнолетни, идентифициращи се като транссексуален тип. Лейбъристката партия във Великобритания изглежда е решила да избегне проблема, като изостави политиката си за толериране на половата самоидентификация, разочаровайки торите, които искат да се борят на следващите избори, яхайки въпроса дали една жена може да има пенис.

Въпреки това днешните културни войни вероятно ще изчезнат, подобно на вече забравените битки за работещите жени или легализирането на хомосексуализма. Може би тогава ще можем да се съсредоточим върху най-важното: не дали мъжката или дамската тоалетна да се използва, а рекордните 4,33 милиона британски деца, живеещи в бедност. Британците смятат, че най-големия проблем на Обединеното кралство е икономиката, а не „будността“ (движението срещу предразсъдъците – бел. прев.), съобщава YouGov. Един ден дори може да стигнем и до изменението на климата, завършва иронично Кюпър.