Новият енергиен шок срива стратегията на централните банки за лихвените проценти

Как трябва да реагират централните банки на шокове от страна на предлагането, като например рязкото поскъпване на петрола на фона на войната на САЩ и Израел в Иран? Отдавна централните банкери приемат, че подобни шокове по своята същност са преходни. Според тази логика повишаването на лихвените проценти, за да бъдат неутрализирани, носи повече вреди, отколкото ползи - то потиска икономическия растеж и пазара на труда, когато просто изчакването на отшумяването на шока би било достатъчно.

И все пак най-важните институции, определящи паричната политика в света, изоставят тази утвърдила се през десетилетията доктрина - рискована, но необходима промяна пред лицето на конфликт, който продължава вече седми месец. Войната в Иран задържа цените на енергоносителите на високи нива достатъчно дълго, за да започнат те да влияят върху нагласите на домакинствата и бизнеса и да превърнат прекалено бързата инфлация в хроничен проблем. Централните банкери могат да благодарят на американския президент Доналд Тръмп, че ги постави в тази ситуация, пише Джонатан Левин за Bloomberg.

Доктрината за „пренебрегване“ на шоковете винаги се основаваше на идеята, че инфлационните очаквания са стабилни - че потребителите и бизнесът вярват, че тези сътресения действително ще бъдат краткотрайни и че при необходимост централните банки могат да действат така, че върнат инфлацията към нормалните нива. Тази увереност беше разклатена от поредица от шокове, които се сляха в един продължителен инфлационен епизод. Сега по-големият риск е бездействието, дори ако по-строгата парична политика разпространи икономическата болка чрез по-високи разходи по заемите и по-слаб растеж.

След увеличението на лихвите от Европейската централна банка (ЕЦБ) миналата седмица пазарите вече оценяват като висока вероятността за повишение на лихвата от Федералния резерв в сряда; за увеличение от страна на Японската централна банка в петък; както и за потенциални действия през следващите осем седмици от финансовите институции на Великобритания, Австралия и Канада.

Макроикономическата картина в тези страни е нюансирана и различна: еврозоната и Великобритания са най-непосредствено уязвими от поскъпването на енергоносителите (те внасят по-голямата част от горивата си, включително природния газ, който захранва домакинствата и индустрията). Япония, друг голям вносител на енергоносители, „нормализира“ лихвите от изключително ниско ниво. А САЩ, като голям производител на енергоносители, разполагат с най-силната икономика, което прави компромисите при повишаване на лихвите по-малко болезнени.

Някои от тези централни банки вероятно щяха да повишат лихвите и без това, но енергийният шок даде тласък за действие именно сега и по синхронизиран в глобален мащаб начин. Повишенията на лихвите стават все по-неизбежни, след като фючърсите върху американския петрол WTI се върнаха до около 100 долара за барел, а цените на бензина в САЩ скочиха до най-високото си ниво от май насам.

И така, какво се случи с доктрината за „пренебрегване“ на шоковете?

Преди аргументът беше, че сътресенията в предлагането обикновено водят до еднократни скокове на цените, които впоследствие отстъпват и се връщат към средните си нива. Военен конфликт, който повишава цената на петрола; епидемия от птичи грип, която изстрелва цените на яйцата; слана, която унищожава част от реколтата от кафе - скоковете в цените на суровините, които тези събития предизвикват, често са последвани от спадове със сходен мащаб. Те представляват еднократен данък върху домакинствата и ги карат да харчат по-малко за други продукти, което в крайна сметка намалява инфлацията в други части на потребителската кошница. Ценовите шокове могат да бъдат болезнени за бизнеса и домакинствата, но тяхното страдание обикновено се проявява под формата на по-слаб растеж, а не на трайна инфлация.

Фед, при управлението на Алън Грийнспан, понижи лихвите в началото на 90-те години, когато войната в Персийския залив изпрати цените на петрола рязко нагоре, а общата инфлация се ускори. Решението му се оказа правилно, когато инфлацията се доказа като краткотрайна, а икономиката отслабна. Същото се случи, когато бившият председател Бен Бернанке остави лихвите без промяна през 2011 г., когато цената на петрола скочи на фона на Арабската пролет.

Само миналата година смятахме, че консенсусът за „пренебрегване“ на подобни шокове е толкова силен и приложим, колкото винаги е бил, към края на предходната 12-дневна военна кампания на САЩ и Израел срещу Иран. Ормузкият проток - ключовото морско трасе за световните петролни продукти - остана отворен, цената на WTI достигна връх около 75 долара за барел, а инфлацията беше само умерено ускорена. Оттогава обаче нещата се промениха. Вече не може да се разчита на вярата на обществото, че инфлацията ще остане под контрол, въпреки че несъвършените проучвания за ценовите очаквания на домакинствата не показват по-лоша картина днес, отколкото тогава.

Първо, това не е изолиран шок. По време на войната в Персийския залив цената на петрола скочи веднъж около началото на конфликта през август 1990 г., а инфлацията се охлади няколко месеца по-късно, след като Саудитска Арабия и други страни увеличиха производството, за да компенсират загубените доставки от Ирак и Кувейт. Кризата в Либия по време на Арабската пролет през 2011 г. също беше краткотрайна.

Днешните домакинства, за разлика от тях, преживяха проблемите във веригите за доставки по време на Covid-19; руската инвазия в Украйна; предизвикания от изкуствения интелект (AI) скок в цените на много компютърни продукти; година и половина на непрекъснати промени нагоре и надолу в митата на САЩ; военната кампания срещу Иран през 2025 г. - и сега версията от 2026 г., която затвори Ормузкия проток и продължава вече над половин година. Последните три събития бяха изрични политически решения на Белия дом и няма особена причина да се смята, че Тръмп скоро ще спре да си играе с кибрита. Това не може да бъде просто „пренебрегнато“.

Второ, периодите между отделните шокове също доведоха до ускорена инфлация. В САЩ и в световен мащаб инфлацията е постоянно над нормалните нива вече пет години и половина. Това е повече от достатъчно време, за да загуби обществото вяра в ангажимента на централните банки към техните инфлационни цели.

През 2023 и 2024 г. поне можехме да се успокоим от факта, че глобалната инфлация като цяло се движеше към охлаждане. Когато този напредък започна да се забавя, имаше разумни аргументи в полза на търпението. Но през 2026 г. вече няма оправдание за пасивен подход към явление, което е с нас твърде дълго. Това, което се прави сега, не работи, а хората започват да забравят какво е да живееш в икономика със стабилни цени.

Когато Тръмп се върна в Белия дом, глобалната тенденция към забавяне на инфлацията все още изглеждаше обнадеждаваща, но също така очевидно крехка. За съжаление, той демонстрира пренебрежение към нашата изключително крехка психология по отношение на ценовия натиск.

Днес най-големият риск не е случайно да се предизвика икономическо забавяне чрез прекалено агресивно затягане на паричната политика; рискът е да се забавят действията, основаващи се на стара доктрина, която никога не е предвиждала ерата на Доналд Тръмп.