Висшата лига трябва да запази своята локалност, за да остане глобална

Клубът се казва Арсенал. Да се постави определителен член пред името му беше естествено преди няколко поколения. Сега за мен това звучи изкуствено: случай на „фейклор“. И все пак в иконографията около стадиона, в смисъл комерсиално брандиране, клубът все повече се представя като Арсенал-ът (лингвистичен нюанс на изключителност – бел. прев.) Освен това има повече препратки към „северен Лондон“, отколкото когато бях тийнейджър през 90-те години, пише колумнистът на Financial Times Джанан Гънейш. Новата песен в деня на мачовете е локална по своя дух („тези улици са наши“).

Какво обяснява продължаващото влияние на Висшата лига? Тя е най-добрата в Европа, но не с марж, който съответства на световната й привлекателност. Тя даде двама от последните десет победители в Шампионската лига. Нейната вътрешна конкурентоспособност също е надценена. Манчестър Сити я спечели в четири от последните пет сезона. Но все още чуждестранни магнати, дори цели държави, се съревновават да притежават клубове тук. Чуждестранните зрители биват приковани. Резултатът е финансова мега-сила: това, което президентът на испанската Ла Лига нарича „допингиран“ пазар. Само Челси похарчи повече за трансфери през зимния прозорец (над 300 млн. паунда – бел. прев.), отколкото другите големи европейски лиги взети заедно.

Отговорът или част от него е цялата тази традиция и идентичност. Фенската култура. Стадионите между жилищни улици. Градовете с малко други определящи институции. (За разлика, да речем, от Германия, където богатството и културата са по-разпръснати из регионите.) Обърнете внимание колко често чуждестранните купувачи пропускат Лондон, който е твърде голям, за да се остави отпечатък в него, в полза на клубове в северната или средната част на страната. И колко често след това наистина се поставя отпечатък върху тези общности. Притежаваният от Тайланд Лестър и притежаваният от OAE Сити се открояват като примери. Висшата лига продава на външния свят чувството за принадлежност. Продава автентичност.

И в този процес я изчерпва. Ще бъде ли светът все още толкова запленен, когато лигата се усеща така, сякаш може да бъде навсякъде? Тук има цикъл: една отличителна култура пленява външния свят, който купува част от нея, което подкопава тази отличителност и на свой ред отегчава света. Това е дилемата, пред която са изправени най-големите частни училища в Обединеното кралство. Родители от Перу до Япония изпращат децата си в Хароу и останалите, защото долавят нещо класно, нещо уникално английско. По дефиниция обаче това не спира ли да е вярно, след като международният дял от приема премине определено ниво? Или когато чуждестранните филиали изникват на твърде много места? За да запазят интереса на света, тези институции не могат да бъдат твърде отворени към него.

Това е единствената заплаха за Висшата лига. Трудно е да видим друга. Експертите прогнозираха погрешно нейна рецесия осем пъти. Клубовете едва започват да монетизират чуждестранната публика. Пандемията, която трябваше да сложи край на златната треска, не го направи.

Но загубата на местна идентичност може. Светът харесва Висшата лига отчасти защото е толкова различна. Най-силният аргумент срещу мачове на звездите, суперлиги и други внесени реформи не е морален или естетически, а стратегически. Няма стойност в бързите печалби, ако те намалява очарованието от лигата с течение на времето. Манчестър Юнайтед може да продаде правата върху името на своя стадион, но легендарният "Олд Трафърд" струва повече за търговската марка. „Дългосрочна алчност“ е терминът, който използва Goldman Sachs.

Френският държавник Мирабо е казал, че Прусия не е държава с армия, а армия с държава. Англия отвън може да изглежда като футболна лига с нация. Имаме претенции това да бъде нашият актив номер едно в меката сила. Висшата лига е темата, която непознати най-често повдигне пред мен, след като чуят британския ми акцент в САЩ. Виждал съм бар в Банкок, където върви мач на Уест Хям в 2 сутринта. Едва ли сте шокирани, докато не ви кажа, че това беше повторение от сезон 1993-94.

Ценя всичко това относно Висшата лига: последната империя на Великобритания, над която слънцето никога не залязва. Но за да остане глобална, лигата трябва да се придържа към местното. Арсенал-ът, песента на „артилеристите“, произведенията на изкуството: това може да е малко претенциозно. Но голяма част от целевата аудитория е на континенти разстояние.