Истерии в преследване на престижа: Къде (не) ни води псевдореформата в образованието

Повече пари, повече качество?

Основната мантра на всяко правителство е, че образованието е приоритет, че ще се осигурят повече пари (евентуално утре) за заплати на учителите, за обновяване на материалната база и за какво ли още не. Другата любима мантра е, че най-важни са учителите и тяхната подготовка.

Подготовката на преподавателите и парите обаче са ресурс, който трябва да се ползва отговорно. Вдигането на заплатите и най-модерните ремонти (ако си представим, че се направят такива) няма автоматично да доведат до повишаване на качеството на образованието заради колективната безотговорност и демотивацията.

За образованието на децата на първо място лична отговорност носят родителите. Според едно изследване на Института за пазарна икономика учениците от малките общини и малцинствените общности показват значително по-ниски резултати на външните оценявания и матурите, въпреки че техните училища получават по-големи субсидии. Разковничето – средата и достъпът до културни и образователни ресурси първо вкъщи. Никакви заплати няма да успеят да компенсират дефицитите на средата.

Резултатите от международното изследване PISA също показват, че децата на по-образовани или поне достатъчно мотивирани родители, които имат достъп до литература, изкуство, култура и наука, постигат по-добри резултати в тестовете.

Вторият фактор, който дърпа образованието назад – силната централизация, която в последните години си позволява да си прави всякакви нормативни експерименти и хвърли и без това затъналата образователна система в още по-голям бюрократичен хаос. Директори и учители, които проявят и най-малката „фантазия“ за разнообразяване на скучния и тежък учебен материал и се опитват да въвеждат различни иновации в преподаването, неодобрени на централно ниво, подлежат на сериозни санкции.

Заедно с натиска, който идва по линията на делегирания бюджет – за задържане на ученици на всяка цена, както и значителното принизяване на учителската професия и унищожаването на достойнството на учителя в годините на прехода, това напълно демотивира педагогическия персонал. Вероятно дори повече, отколкото са демотивирани и някои техни ученици. В допълнение идват и ниските заплати.

Учителите са и един от любимите предизборни „инструменти“ на политическата класа, която непрекъснато си прави словоблудни упражнения на тема качествено образование. Да си припомним мащабния учителски събор в Арена Армеец, който беше организиран скоропостижно уж заради разяснения на образователната реформа, а се оказа чисто политическо, безсмислено (поне за образованието) събитие, което категорично не изпълни целта си – да даде рамка за прилагането на новия образователен закон.

Пълна е кашата и при държавните образователни стандарти. Добрите практики по света показват, че вече е по-важно да се разписва какви знания и умения трябва да са усвоили учениците на определен етап и как да ги прилагат. Стандартите у нас не са обновявани от години.

Преследване на единия престиж

Обществото ни е свидетел на кухо преследване на престиж в образованието. Така омагьосаният кръг се завърта, а от това със сигурност не печелят децата. Адекватността на образованието в голяма степен зависи от ценностите на обществото. Ако в миналото българинът е милеел за образованието на децата си, в съвремието трудно можем да кажем, че въвличаме учениците в свят, който им дава перспективи срещу знания.

Много неща в образователната система трябва да бъдат променени из основи. Като се започне от финансирането, продължи се със закриването, сливането и преструктурирането на неефективни училища, с изключение на защитените, преструктурира се, модернизира се и се рекламира по-добре системата на професионалното образование, затвърждаването на дуалното образование, обвързването на заплатите на преподавателите с постигнатите резултати, осигуряването на повече възможности на училищата да се финансират сами на проектен принцип, децентрализацията и даването на автономност на директори и учители при разработването на учебните програми и модернизиране на начина на преподаване, осигуряването на адекватна продължаваща квалификация на преподавателите и създаването на условия за привличане на млади, талантливи кадри в образователната система.

В много държави в Европа, както и в САЩ, се засилва общественият натиск за по-голямо влияние на местните общности върху образованието. Това би могло да повиши отговорността и на родителите, и на всички останали в системата, което да се отплати по веригата.