Дали юанът всъщност вече не е поскъпнал прекалено много?

Американските производители се оплакват, че Китай държи изкуствено нисък обменния курс на местната валута, с което дава нечестно конкурентно предимство на своите износители.

Номиналният курс в момента е 6,67 юана за долар и е нараснал с близо 2% от 5 септември насам, когато съветникът на американския президент Барак Обама Лари Съмърс отлетя за Пекин, за да се оплаче лично от курса на юана. Освен това юанът е поскъпнал с 24% от 2005 г.

В реално изражение обаче курсът юан-долар е нараснал с почти 50% през последните пет години, сочат изчисления на The Economist, при които се взема предвид не номиналното изражение на обменния курс, а неговото реално изражение.

Реалният валутен курс всъщност отчита промените в цените във всяка държава. Ако те растат по-бързо в Китай, отколкото в САЩ, тогава юанът расте в реално изражение, дори и ако номиналният му курс остава един и същ. Това е така, защото увеличаването на цените в Китай прави китайските стоки по-малко конкурентоспособни в чужбина, все едно местната валута е поскъпнала.

За изчисляването на реалния валутен курс е необходим измерител на цените в двете страни. Мнозина икономисти биха използвали индекса на потребителските цени. Той обаче съдържа много стоки и услуги (като например жилищните наеми), които не могат да се търгуват през граница.

Ето защо от The Economist решават да използват вместо това индекса, който следи разходите за единица труд. Според изданието той е по-директен измерител на конкурентоспособността и дава добра представа за реалния валутен курс на юана срещу долара.

Когато заплатите се повишават, разходите за единица труд нарастват, а това води на свой ред до спад в производителността и повишаване на инфлацията в страната. В САЩ разходите за единица труд са се увеличили с по-малко от 4% от първото тримесечие на 2005 досега, според данни на бюрото по трудова статистика. В китайската промишленост обаче те са скочили с 25% за същия период, сочат изчисленията на изданието.

Тези оценки разбира се са приблизителни, защото няма официални статистически данни за разходите за единица труд в Китай. Изчисленията се базират на добавената стойност в промишлеността и работните заплати в градските фабрики, които произвеждат голяма част от стоките, които Америка купува.

Комбинацията от 24% покачване на юана спрямо долара в номинално изражение и 21% увеличение на китайските разходи за единица труд, в сравнение със САЩ, обяснява защо може да се твърди, че юанът е поскъпнал повече от очакваното през последните пет години.

Въпреки това поскъпване китайската валута все още може да остава подценена, но данните показват, че все пак американските производители не бива да се опасяват толкова силно от китайската конкуренция, както преди пет години.

До юни 2009 година поскъпването на юана се дължи до голяма степен на покачването на номиналния му обменен курс срещу долара. Оттогава насам повишението се дължи в по-голяма степен на това, че разходите за единица труд в Китай са нараствали много по-бързо, отколкото в САЩ.

Работодателите в много крайбрежни фабрики в Китай пострадаха заради недостига на работна ръка и стачки на персонала заради лошите условия на труд. Междувременно в САЩ фабриките постигнаха силен ръст на производителността заради съкращенията, след които на един работник се падаше повече продукция на по-ниска цена (това силно покачване на производителността в САЩ обаче трудно ще се повтори).

Изчисленията на The Economist илюстрират в някаква степен реалното изменение на курса на юана, но те не претендират за точност, защото Китай и САЩ не търгуват единствено помежду си. Големият търговски излишък на Китай и дефицит на САЩ зависят от реалния валутен курс на юана и долара и спрямо валутите на всички техни търговски партньори.

Освен това вероятността Китай да позволи на валутата си да се повиши срещу долара на този етап от развитието на китайската икономика, както направи Япония през 1985 г., е твърде малка. Дори и това да се случи, проблемът с големия търговски дефицит на САЩ няма да се разреши, защото ако Китай стане по-малко конкурентен, то производството на стоки няма да се върне в САЩ, а просто ще се прехвърли в страни като Индия, Виетнам или Мексико.