Тръмп, или усещането за дежавю в Латинска Америка

Президент идва на власт, предизвиквайки вълна от недоволство и възмущение. Твърди, че представлява „народа“ срещу вътрешните експлоататори и външните заплахи. Подкрепя „повторното създаване“ на страната и проклина онези преди него. Управлява чрез конфронтации и поляризация. Езикът му е агресивен – противниците му биват определяни за врагове или предатели. Използва медиите, за да укрепи връзката си с масите, докато в същото време се бори с критичните журналисти и отпорите срещу изпълнителната власт. Политиките му се фокусират върху постигането на краткосрочни ползи за политическата си база, каквото и да струва това в дългосрочен план по отношение на икономическата стабилност на страната.

Доналд Тръмп? Да, но тези черти идват директно от наръчника на популисткия национализъм в Латинска Америка, традиция, която се простира от Хуан Перон в Аржентина до Уго Чавес във Венецуела, коментира Economist. Да, Тръмп е милиардер капиталист, докато Чавес бе антикапиталист и военен. Но популизмът не е синоним на лявото: консерватори като Алберто Фухимори от Перу също използва тези техники. Политиката на „пост-истината“ и „алтернативните факти“ отдавна се води в Латинска Америка – от Фухимори, които използва таблоидите, за да клевети противниците си, до въображаемите опити за преврат на Чавес и фалшивата статистика за инфлацията в Аржентина на Кристина Фернандес де Киршнер.

Затова, разглеждайки първите няколко седмици на Тръмп в Белия дом, много латиноамериканци либералдемократи имат усещането, че вече са гледали този филм. И знаят, че обикновено свършва зле. Някои от популистите на континента обаче определят Тръмп като сродна душа. Николас Мадуро – диктаторският наследник на Чавес, критикува „кампанията на омраза“ срещу Тръмп – макар че това бе преди миналата седмица САЩ да включи в черен списък вицепрезидента на Венецуела като бос на трафика с наркотици. Гилермо Морено, бившият представител, който Фернандес бе избрала да изготвя статистиките в Аржентина, вижда в Тръмп „последовател на Перон“, който се „опитва да направи това, което направихме ние“.

Латиноамериканците трябва да се борят не просто с атаката на Тръмп срещу икономиката и националното достойнство на Мексико, заплашвайки да сложи край на NAFTA и да построи стена на границата. По-големият въпрос за региона е какво представлява Тръмп в битката на политически идеи. Рискът е, че той може да направи популисткия национализъм отново легитимен, точно когато започва да загива на юг от границата. Това важи особено силно в Мексико, където Андре Мануел Лопез Обрадор, който ръководи социологическите проучвания за изборите за президент през 2018 г., сега говори за „родината на първо място“. Дори Чили може би не е имунизирано: Алехандро Гилер, бивш телевизионен водещ, който хвали специалните си отношения с „народа“, има шанс на изборите през ноември.

Тръмп помага животът да стане по-труден за онези в Латинска Америка, които твърдят, изправени пред инстинктивния национализъм и антиамериканизъм в региона, че най-добрите ѝ интереси се обслужват от сътрудничеството със САЩ и либералния световен ред. „Можем да вярваме в свободната търговия, свободните пазари макроикономическата стабилност отчасти защото САЩ вярват в тях, както демократите, така и републиканците“, казва Луис Алберто Морено, президент на Inter-American Development Bank. “Сега има протекционистки сили в света и това резонира в региона“.

Един от отговорите е Латинска Америка да потърси други партньори. Макар че интересът към по-дълбоки отношения с Европа се съживяват, основната надежда е Китай. Той вече е голям търговски партньор и инвестира в инфраструктура в региона. Латинска Америка обаче изнася суровини към Китай и внася евтината ѝ продукция. Това прави много по-малко за икономическото развитие на Латинска Америка, отколкото по-диверсифицираната търговия със САЩ, сочи проучване на Световната банка.

Най-добрият отговор към Тръмп ще бъде латиноамериканските либерали да са смели в своите убеждения. Те трябва да запазят икономиките си отворени и да изпълнят няколкото задачи, които са пренебрегнали. Това включва създаването на повече инфраструктура и насърчаването на по-силна регионална интеграция, която популистите подкопават, превръщайки я в политически лозунг, а не в бизнес реалност.

Опитът на латиноамериканците ни научава, че популистите могат лесно да бъдат подценени и да останат на власт дълго време. Но не завинаги. Популистките режими често са корумпирани и разточителни и обикновено не успяват да подобрят живота на хората. Какъвто е да е примерът от Белия дом, историята на Латинска Америка показва, че популисткият национализъм е рецепта за упадък на страната. Това е посланието, което либералите трябва да разпространят у дома.