Германия се интересува само от това да спаси себе си

Близо десетилетие Германия беше изправена пред призиви от различни места в еврозоната да разхлаби фискалната си политика. Сега, когато Берлин намекна, че най-накрая смята да започне да харчи повече, за да се справи с риска от рецесия, останалата част от Европа ще има поводи за радост. Но радостта не трябва да бъде прекалена.

По-рано тази седмица финансовият министър Олаф Шолц заяви, че Германия може да похарчи до 50 млрд. евро, за да стимулира икономиката, ако забавянето се влоши. Сумата – приблизително 1,5% от брутния вътрешен продукт, беше разкритикувана заради ограничения си размер, но това в случая не е важно. Шолц просто подхвърли примерно число, а не представи подробен план. Истинската новина тук е, че Германия е готова да харчи, за да се измъкне от рецесията.

В известен смисъл това е добра новина за Европа. В продължение на години Германия се държеше за набор строги фискални правила, карайки икономистите да се чудят дали не става въпрос за изключение от идеята за държавна намеса, когато икономиката се влошава.

Дебатът дори застигна лингвистите, тъй като германската дума за дълг - „Schuld“, е същата като тази за вина. Изводът изглеждаше, че е наказание на електората за всеки политик, настояващ за стимули. Германия ще чака неминуемата рецесия и ще повлече със себи Европа.

Няма съмнение, че властите в Берлин трябваше да реагират по-рано. Германската икономика се основава на износа, така че протекционистичните политики на американския президент Доналд Тръмп във всеки случай щяха да бъдат проблем.

Германия трябваше да използва десетилетието на исторически ниски лихвени проценти, за да подобри инфраструктурата си. Вместо това страната чака до последния момент, за да даде сигнал за подкрепа за растежа. Дори и мащабните фискални стимули могат да се окажат недостатъчни, за да задвижат индустриалния ѝ двигател отново. Това също така ще изисква и повече средства от корпоративния сектор, затънал в пари.

Сега поне германската политическа класа изглежда се събуди за риска от криза. В известен смисъл това наподобява 2009 г., когато Берлин даде своя принос в пакета от глобални фискални стимули, които спасиха света от нова Голяма депресия.

Леката промяна в тона със сигурност е успокояваща за Кристин Лагард, бъдещият управител на Европейската централна банка, която не може да разчита само на парична политика, за да отбие подновения риск от рецесия.

Промяната ще осигури насърчаване и за други европейски правителства, чиито икономики ще усетят ефектите от увеличения внос в Германия. Сигналът може да помогне за стимулирането на доверието сред европейските предприемачи, които може и да не намалят толкова инвестициите.

И все пак оптимизмът си има граници. Времето, в което Шолц реши да се намеси, ни казва, че Берлин продължава да гледа на фискалните политики като на вътрешноикономически инструмент, който зависи от това на какъв етап от бизнес цикъла се намира самата германска икономика. Това е отчайващо за всеки, който вижда еврозоната като свързана цялост, където са необходими координирани фискални действия, за да се предпази цялата икономика и да стимулира растежът.

Германските политици със сигурност ще видят в способността си да приложат фискални стимули награда за досегашната си предпазливост. Държавният дълг на страната спадна до 60,9% от брутния вътрешен продукт миналата година и може да получава заеми при отрицателни лихви за период до 30 години. Контрастът с останалите страни от еврозоната, като Италия например, е поразителен.

По-обширният проблем е в това, че не така трябва да работи един паричен съюз. В идеалния случай ще има централизирана сума пари, която да може да се използва в помощ на държави, изправени пред икономически сътресения. В отсъствието на подобен общ фискален обем по-силните държави, каквато е Германия, би трябвало да реагират много по-рано, за да стимулират своето собствено търсене, за да помогнат и на другите членки. Берлин избра да не го прави. Необходима е германска рецесия, за да се стигне до германски стимули.