Германия плаща справедлива цена за европейската си интеграция

В началото на месеца европейските политици се събраха на лазурния бряг на езерото Комо за бизнес форума Амброзети. Чух три неща. Спадът в икономиката на еврозоната изглежда като опасна прелюдия към рецесия. Паричното облекчаване на Европейската централна банка (ЕЦБ) ще служи като жизненоважно, но недостатъчно коригиращо средство. А Германия ще изчака, докато стане твърде късно, преди да предостави значим фискален стимул. Brexit е странично шоу, макар и нежелано, като се имат предвид тъмните икономически облаци, пише Филип Стивънс за Financial Times.

Марио Драги, отиващият си управител на ЕЦБ, вече си спечели мястото в пантеона на великите европейци. Готовността му да промени паричните правила спаси еврото след кризата през 2008 г. Ако единната валута се бе сринала, голяма част от архитектурата на следвоенната европейска интеграция щеше да замине с нея. Националните политици, хипнотизирани от кризата, имат много за какво да благодарят на Драги. 

Стратегията му бе закодирана в едно изречение през лятото на 2012 г. „В рамките на нашия мандат ЕЦБ е готова да направи всичко необходимо за запазване на еврото. И повярвайте ми, това ще бъде достатъчно.” Твърдата убеденост на Драги наистина се оказа достатъчна.

Има обаче ограничения дори за смел централен банкер. ЕЦБ, както стори чрез последния си залп от експанзионистични мерки, може да се противопостави на дефлационния натиск. Но благодарение на Германия еврото е проект, който все още е наполовина завършен. Фискалната политика остава твърдо в ръцете на националните правителства. Бюджетът на еврозоната, одобряван от Берлин под натиск от Париж, е почти незабележим.

На Жан-Клод Юнкер, отиващият си президент на Европейската комисия, се приписва констатацията за европейските политически лидери: „Всички знаем какво да правим, просто не знаем как да бъдем преизбрани, след като го направим”. Когато все още беше министър-председател на Люксембург, Юнкер говореше за структурни реформи за повишаване на производителността, често нарушаващи традиционните права на заетост. Времето между подобни политически болезнени мерки и по-високия жизнен стандарт често надвишава избирателния цикъл.

Максимата на Юнкер обаче може също да се приложи и за политиците в страните кредиторки от еврозоната. Бившият германски канцлер Хелмут Кол подкрепи единната валута като справедлива цена за обединението и като механизъм за установяване на новата Германия в Европа. Еврото щеше да постави основите за европейска Германия и щеше да представлява препятствие срещу германска Европа.

Престъплението на Кол - бих казал изначалният грях при въвеждането на единната валута - беше че не обяви на германските избиратели неизбежната сделка. Тя все още остава неизказана. Накратко, Германия е най-големият бенефициент от европейската интеграция. ЕС осигурява демократичната стабилност и икономическата сигурност, върху които бе изграден германският просперитет. Никоя държава няма да изгуби повече от разпадането на съюза.

Ползите за Германия, разбираемо, имат своята цена. Като най-мощната икономика в ЕС, страната носи пропорционална отговорност за стабилността на съюза.