Може би по-малко демокрация работи по-добре?

Както туристическият съвет на Атина рядко споменава, този справедлив град е бил не само люлката, но и мавзолеят на демокрацията. Древните са определяли „управлението на народа“ с буквализъм, който общо взето не е издържал: директни гласувания чрез масови събирания, въпрос след въпрос, очи в очи. Когато основателите на САЩ са се сепнали пред думата с Д (тя не е в конституцията), то е било защото смисълът й все още е бил гръцкият. Непрякото гласуване, което сега властва в тяхната република и голяма част от света, е толкова далеч от първообраза си, колкото модерната архитектура от дорийския стил, пише Джейнън Гънеш за Financial Times.

Западът се издигна на принципите, че демокрацията има различни степени и че по-малко от нея всъщност може да донесе повече. За да оцелее, той може да се наложи отново да се обърне към тях.

Нито една глобална тенденция не е по-добре документирана от кризата на демокрацията. Пример за нея е американския президент Доналд Тръмп, който намеква, че може да не признае поражение на изборите през ноември. Това не е толкова необичайно, ако разгледаме огромния масив от данни, пресят от учени от Кеймбриджкия университет. Обществените опасения относно демокрацията нарастват в цял свят. Твърдо мнозинство от американците са недоволни от нея. В литературен жанр се появиха книги като „Пътят към несвободата” и „Как свършва демокрацията”.   

Визиите за едно автократично бъдеще изглеждат достоверно. Но те понякога звучат така, сякаш не съществува нищо между демокрацията, каквато я познаваме, и зловещата й противоположност. Приема се, че кризата за едната система би трябвало да означава възход за другата.

Този стремителен дуализъм не позволява среден курс. Не разрешава малко по-малко демокрация. Както е било преди, по-голямото разстояние между правителствата и управляваните би могло да подобри качеството на първите, като същевременно остави вторите да решават.

Да разгледаме начините. По-дългите срокове между изборите биха стимулирали далновидното управление и биха намалили честотата, с която гласоподавателите се спречкват помежду си. Повече власт за технократите би деполитизирала, доколкото е възможно, области на политиката. Ако това ви намирисва на надменност, не забравяйте, че централните банки оказват огромно въздействие върху разпределението, обогатявайки някои граждани за сметка на други. И все пак в богатия свят исканията за демократизиране на паричната политика далеч не са оглушителни. Предоставянето на технократите на още един или два лоста не би създало внезапен прецедент.

Що се отнася до ограниченията на пряката демокрация, британският обществен живот би бил по-малко отровен, ако ги имаше. САЩ не са толкова отдадени на референдумите на национално ниво, но те допринасят за лошото управление в най-големия им щат, Калифорния, място, което би трябвало да е невъзможно да бъде съсипано.

В „Апел за събуждане”, нова книга за пандемията, Джон Микълтуейт и Ейдриън Уулдридж анализират най-успешните държави в борбата с вируса. Те заключават, че в основата е не толкова голямото правителство, колкото компетентността и доверието. Тяхната монография може да предотврати много безцелни държавни разходи в бъдеще. Това, което авторите пропускат, обаче, е, че много от тези правителства действат донякъде отдалечени от електората си. Сингапур, с неговата „направлявана демокрация“, е очевидният пример, но има и по-фини. С изключение на кратки прекъсвани, Япония има еднопартийно управление. Тайван има сравним модел през по-голямата част от своята история. Дори Германия има конституционно ограничение за броя на референдумите и едва трима канцлери от 1982 г. насам.

Всяка реформа в тази посока ще разкрие популистите като сноби. Но няма линейна връзка между степента на демокрация и щастието на демоса. Нито пък е ясно, че това, което поде антиполитиката през последните години, беше недостатъчната власт на народа. От големите институции в Америка, на най-ниско доверие се радва Конгресът, чиято долна камара, със своите двегодишни мандати, е повече вид обединен предизборен щаб, отколкото законодателно тяло. Неизбираемият от населението Върховен съд вдъхва повече доверие от избираемия президент, а военните, с които повечето граждани нямат контакт, надминават и двете институции.

Това важи с още по-голяма сила за Великобритания. Дейвид Камерън, министър-председателят, на когото избирателите се противопоставиха, за да напуснат ЕС, проведе три големи референдума за пет години. Като сметнем реформата в Камарата на лордовете и делегирането на правомощия, десетилетията преди Brexit се оказват най-демократичните в съвременната история на нацията. След цялата тази принудителна близост с избирателите, държавата си навлече презрението, а не доверието им. От това следва, че една стъпка назад не трябва да подбужда революция. В крайна сметка, раздразнението на обществото от демокрацията представлява вид самокритика.

Колко голяма да е тази стъпка? Икономистът Гарет Джоунс призовава за „10 процента по-малко демокрация“, но тези неща не подлежат на измерване. Засега е достатъчно да разтръбим принципа. Не сме длъжни нито да защитаваме статуквото, нито да приветстваме силовите лидери. Няма да е за пръв път, ако се наложи демокрацията да се свие, за да оцелее.