Как по-високите цени на CO2 променят лицето на глобализацията?

Изтичане на въглерода и Климатичен клуб

Ако развитите индустриални държави увеличат цените си за въглеродния диоксид, но нововъзникващите и развиващите се икономики не го направят, разликата в глобалните цени на CO2 ще се увеличи. Това прави по-привлекателно преместването на свързаните с емисиите икономически дейности в страни с ниски или никакви цени на CO2.

В допълнение към свързаните с това загуби в производството и доходите за индустриално развитите страни трябва да се има предвид, че в резултат на това глобалните емисии могат дори да се увеличат - поне на теория. Това може да се очаква, ако страните, в които са преместени икономическите дейности, работят с по-интензивни емисионни технологии от индустриализираните страни.

За да се предотврати това и все пак значително да се намалят емисиите на CO2 в световен мащаб, е добра идея създаването на така наречения климатичен клуб. В рамките на тази идея, която бе на Нобеловия лауреат по икономика Уилям Нордхаус, група държави се договарят за обща цена на емисиите и по този начин образуват климатичен клуб. Членовете му могат свободно един с друг да обменят стоки и услуги. Страните, които не се присъединяват към клуба, могат да търгуват с членовете, само ако плащат вносно мито. Колкото повече членове има климатичният клуб, толкова по-малко е изтичането на въглерод, тъй като има по-малко потенциални алтернативни държави.

Ако вместо общо мито за внос бъде избран „Механизъм за коригиране на въглеродните граници“, степента на изтичане на въглерод ще се намали допълнително. С този инструмент вносът на Климатичния клуб се таксува с цената на CO2 и тогава преместването на дейностите с емисиите няма да има смисъл. В същото време износът на компаниите от Климатичния клуб ще бъде освободен от цената на CO2, което ще осигури конкурентоспособност в чужбина.

Препоръки за икономическа политика

Изменението на климата е световен проблем, който в крайна сметка изисква и международно решение, включително еднаква цена на CO2. В действителност обаче това е трудно постижимо, тъй като отделните държави могат да действат като свободни преговарящи. Те се отказват от собствените си мерки за опазване на климата, за да избегнат свързаните с това конфликти при разпространението и да се възползват от защитата на климата в други страни. Един евентуален климатичен клуб може частично да реши този проблем, тъй като цената на поведението на свободно решаващия играч се увеличава от вносни мита или данъчна корекция на границата.

При проектирането на този климатичен клуб трябва да се внимава той да е съвместим с правилата на международната търговия. С оглед на данъчните корекции по граница това би трябвало да е възможно: общото споразумение за митата и търговията позволява „мерки, необходими за опазване на живота или здравето на хората и животните или за опазване на растителността“ (чл. XX б), както и „Мерки за опазване на природните ресурси, които са изложени на риск от изчерпване“ (член XX ж). Това би могло да оправдае данъците върху емисионното съдържание на вносни продукти.

В допълнение данъчната корекция на границата означава, че чуждестранните компании трябва да плащат същата цена за емисиите на парникови газове като местните компании. Следователно няма да има дискриминация спрямо чуждестранни компании и ще се спазват правилата на международната търговия. Въпреки това съществува риск други държави да не оценят тази съвместимост и да реагират с наказателни мита. Това заплашва да предизвика търговски ответни мерки, които биха могли да предизвикат надпревара в протекционизма. Резултатът би бил деглобализация, която е трудно да се компенсира чрез увеличени трансгранични капиталови потоци и трансфери на технологии, заключава Петерсен.