Сблъсъкът на поколенията в Европа

Поколението след падането на Берлинската стена е на възраст под или малко над 40 години и не е преживяло Втората световна война. За тях, както за страните-длъжници и страните-кредиторки, различните по вид стратегически цели са много по-смислени.

Населението на страните-длъжници израсна с ползите от икономическата конвергенция. Но за жалост гражданите изгубиха както спестяванията си, така и всякаква надежда. На обратния полюс стои населението на страните-кредиторки. Те мислят как да защитят печалбите си, които са натрупали преди кризата. При всички случаи техните спестявания финансираха безразсъдното харчене на съседите им.

В еврозоната ръстът в неравенството на доходите създаде общество, чиито подозрения относно бъдещето на паричния съюз нарастват с всеки изминал ден. Поколението след войните вече е на 60 и повече години и продължава да старее, а лидерите на тази възраст сякаш не оказват съдействие за подпомагане на интеграцията.

След падането на Берлинската стена много от гласоподавателите стоят встрани от формираните политически партии или съставят свои. По-прагматичните граждани пък се лутат ту между стария политически ред, ту между новите движения. Гражданите са объркани. Активната борба с кризата в Европа рефлектира върху компромисите, които традиционните политически партии са готови да направят в името на това да останат силни въпреки нарастващите различия в поколенията.

В условията на обострена криза политическите революции напоследък избухват за кратки периоди. Те са последвани от нежеланието на поколенията, водени от страховете им за икономически загуби. Те отстъпват пред гнева си на фона на харизматичните гласове на политиците, които се стараят да отговорят на желанията им.

Този пример се повтаря през годините от Френската революция та чак до падането на Берлинската стена. Въпреки че пазарите са сплашени да се подчиняват, то политическите формирования започват да се пропукват.

Засега поколението след падането на Берлинската стена няма към кого да съсредоточи гнева си. Новите популистки партии в Италия, Гърция и Германия оказват влияние върху посоката, в която да се движи политиката, но не и за крайната й цел. Тяхната способност да печелят подкрепата на левите и десните е предпоставка за общия стремеж за възстановяване на защитните национални бариери, които следвоенното поколение разруши.

На фона на това повечето европейски лидери се страхуват техните избиратели да не отхвърлят всички предложения, които са свързани с повече интеграция. Това напомня за класическата дилема на затворника – всички страни ще са в по-добро положение, ако посветят действията си на една обща кауза, но натискът при едни избори ще попречи на политиците да постигнат тази цел. Успехът за ЕС ще дойде след поемането на ангажимент за договорни реформи, било то и с цената на трудни преговори и провеждането на национални референдуми.

Политическите лидери след войната трябва да отговорят бързо и ефективно на предизвикателствата, породени от новите политически движения, докато все още са в начален етап в своето развитие. Ако изчакват твърде дълго, старите принципи ще бъдат възстановени и защитниците на еврото ще останат безучастни.