Стиглиц: Обществата трябва да се научат как да учат

Жителите на най-богатите страни смятат, че икономиките на страните им се основават на иновациите. Но иновациите играят ключова роля за развитието на света в последните едва две столетия. Преди това, в продължение на хилядолетия преди индустриалната революция, ръстовете в подобряването на жизнения стандарт на хората са били прекъсвани само от случайни въздействия на цикличните колебания, пише в свой анализ в портала Project Syndicate икономистът Джоузеф Стиглиц.

Преди около 60 години нобеловият лауреат за икономика Робърт Солоу заяви, че ръстът на доходите до голяма степен трябва да бъде отдаден не на натрупването на капитал, а на технологичния напредък. Въпреки че част от увеличението на производителността отразява въздействието на драматични открития, голяма част от нея се дължи на малки, постепенни промени. И, ако случаят е такъв, то има смисъл да съсредоточим вниманието си върху това как обществата учат и какво може да се направи, за да се насърчи ученето – включително ученето на това как да се учи.

Преди век икономистът и политолог Йозеф Шумпетер отбеляза, че основната добродетел на пазарната икономика е способността ѝ да произвежда нововъведения. По думите му единственото важно нещо е конкуренцията за пазара, а не конкуренцията на пазара – това ще стимулира иновациите. В този ред на мисли голям брой монополисти биха довели до по-високи стандарти на живота в дългосрочен план.

Заключенията на Шумпетер остават и до днес спорни. Монополистите и доминиращите фирми, като например Microsoft, могат в действителност да потискат иновациите. Освен ако не са проверявани от антитръстовите органи, те могат да реализират антиконкурентни действия, чрез които да засилват монополната си власт.

Освен това пазарите не могат да бъдат ефективни нито при нивото, нито при направлението на инвестициите в научни изследвания и обучение. Частните стимули не са добре съгласувани със социалните облаги, тъй като фирмите могат да спечелят от нововъведения, чрез които да увеличават пазарната си мощ. Това от своя страна може да им дава възможност да заобиколят разпоредбите, които в противен случай биха били в полза на другите.

При едно от основните си прозрения Шумпетер обаче е прав – конвенционалните политики, фокусирани върху краткосрочната ефективност, може би не са уместни, тъй като отнемат от развитието на иновациите и перспективите пред ученето. Това е особено вярно за развиващите се страни и нововъзникващите пазари.

Индустриалните политики, при които правителствата се намесват в разпределението на ресурси между секторите или благоприятстват някои технологии за сметка на други, могат да помогнат на "зараждащите се икономики" да учат. Ученето може да бъде по-силно изразено в някои сектори, като например промишленото производство, отколкото в други. Ползите от това обучение, включително и институционалното развитие, необходимо за успех, може да се разпространят към други икономически дейности.

Подобни политики са чести мишени на критика, докато бъдат приети. Според Шумпетер правителствените ръководители не трябва да се занимават с това – всичко е работа на пазара, който се справя далеч по-добре при вземането на решения от този мащаб. Частният сектор в САЩ обаче се представи пословично зле при разпределянето на капитала и управлението на риска в годините преди глобалната финансова криза. Проучванията показват, че средните ползи за икономиката от правителствените изследователски проекти всъщност надвишават тези от частния сектор. Човек трябва само да се замисли за социалните ползи вследствие на изследователската дейност, която доведе до разработването на интернет или до откриването на ДНК.

Изглежда, че либерализацията на финансовите пазари може да подкопае способността на страните да се научат на набор от умения, които са от съществено значение за развитие – как да се разпределят ресурсите и да се управлява риска.

По същия начин интелектуалната собственост, ако не е проектирана правилно, може да бъде нож с две остриета, погледната през призмата на ученето. Въпреки че може да засили стимулите за инвестиране в научни изследвания, тя може също така да увеличи стимулите за секретност – възпрепятстване на потока на знание. Компаниите може да максимизират това, което черпят от колективното познание, като същевременно сведат до минимум това, с което допринасят за него. При този сценарий темпът на иновациите всъщност намалява.

По-общо казано много от политиките, особено тези, свързани с неолибералния Вашингтонски консенсус, притискат развиващите се страни. Почти всяка правителствена политика, умишлена или не, за добро или за лошо, има преки и косвени ефекти върху ученето. Развиващите се страни, където политиците са осведомени за тези ефекти, са по-склонни да преодолеят изоставането от познанието, което ги отделя от по-развитите икономики. Развитите икономики, междувременно, имат възможност да намалят разликата между средните и най-добрите практики, както и да избегнат опасността от световна стагнация.