Причинно-следствената връзка между растежа на икономиката и образованието

Международните организации, като ООН, ЕС, Световната банка и МВФ, често изтъкват колко важно е образованието за икономическия растеж. Това е теза, с която по принцип съм съгласен, тъй като образованието е нещо важно и е добре хората да са образовани, пише в анализ Даниел Василев от Експертния клуб за икономика и политика (ЕКИП).

Логиката на изтъкнатите организации, както и на различните частни лица, които също имат дарителски кампании за развитие на образованието в бедните страни, обаче е: „Трябва да налеем много ресурси в държавните училища (по презумпция помощите се наливат в държавни институции; просто такъв е регламентът) в най-слабо развитите икономически части по света (Нигерия, селските райони на Индия, Гана, Чад, Видин и т.н.) => икономически растеж“.

Макар намеренията зад подобно действие несъмнено да са добри, това е абсолютно погрешно схващане и напълно обръща причинно-следствената връзка, която се наблюдава в естествената еволюция на икономическото благосъстояние и образователните институции на дадена територия. Ако беше вярно, че образованите кадри създават икономически растеж, тогава защо просто не изпратим по една дивизия учени и професори във всеки икономически недоразвит регион? Те ще внесат необходимото ноу-хау, което от своя страна значително ще повиши производителността на местното население и то ще просперира материално.

На макро равнище подобен ход би бил значително по-евтин от изсипването на колосални суми пари, дори като включим разходите за транспорт, настаняване и заплати на съответните учени. Освен това определено имаме достатъчно учени, които бихме могли да изпратим.

Но подобен ход бива изцяло оборен както от историческото развитие на образованието, така и от икономиката. В исторически план първо са се развивали производството, търговията и се е формирал капитал, а едва после, вследствие на това забогатяване, образованието е ставало по-масово. Ако нямахме капитал, тогава едва ли бихме имали и училища, защото:

1. Хората не биха могли да си позволят да изпращат децата си на училище. Първо, дете извън работната сила би довело до гладни за цялото семейство. Именно това е била причината децата през почти цялата история на човечеството да работят, а не защото родителите им са били „зли“ и „коравосърдечни“. И точно поради забогатяването на обществата децата са започнали да излизат от работната сила, а не благодарение на законите, забраняващи те да ходят на работа.

Дори и да приемем, че в едно изключително бедно общество (например това в Англия през XVI в.) хората искаха да изпратят децата си на училище, те пак нямаше да могат да го сторят, просто защото, отново, не биха могли да си го позволят – много по-належащо е било да се осигури прехраната, т.е. физическото оцеляване. Едва когато хората са спокойни за утре могат да погледнат към задоволяването на по-висши потребности, като образованието. Именно това се случва във Великобритания – първо производителността на населението и капиталовия му запас нарастват и едва след това децата започват да посещават училище, като това се превръща в масов и естествен процес на свободния пазар към XIX в.

2. Данъците и намесата на държавата изобщо няма да спомогнат за решаването на проблема (дори ще създадат други) – ако монархът би решил, че трябва да субсидира предоставянето на образование и започне да облага с данъци населението, това отново би обрекло втората група на глад. Неслучайно това не се е случвало почти никъде до средата на XIX в. и идеята за държавна намеса – под формата на регулации и субсидии – в англо-саксонския свят се заражда изключително късно.

От казаното можем да направим следните изводи: без икономическо развитие образованието е невъзможно), а когато индивидите започнат да забогатяват, те спонтанно изтеглят децата си от работната сила и ги пращат на училище, като този процес се е повтарял във всяко свободно общество през историята.

Нека си представим, че стратегията „учени/образовани => икономическо развитие и стабилно гражданско общество“ е донякъде издържана и продължим да разхождаме средства за местните държавни училища. Нека дори приемем, че вторите са ефективни и наистина създават много образовани млади хора. Какво би се случило тогава? Отговорът е много прост – поради относително по-малкия капиталов запас в бедните страни ще се получи „разминаване“ между квалификацията на труда и действителните производствени възможности на икономиката.

Ако докарам примера до логическия му завършек, той би имал следния вид: „разминаването“ би било еквивалентно на това професор доктор по физика да работи с тесла, просто защото материална база, като лаборатория и точни измервателни уреди, са недостъпни. Така по-високото образование не означава по-висока производителност, защото производителността на труда е ограничена от достъпните капиталови стоки.

В този ред на мисли средствата за постигането на по-високото ниво на образованост дори могат да се разглеждат като разхитени през призмата на икономиката, защото плодът от тях (образованият индивид) няма как да реализира на практика уменията и знанията си. Следователно би било значително по-полезно за по-бедните страни да не се хвърлят ресурси и време за нещо, което трудно ще се материализира или ще повиши благосъстоянието им при съществуващия нисък капиталов запас, а да предоставят на местното население да работи и разменя свободно, като по този начин натрупа необходимите средства за образоването си.

Идеята за инвестиране на слабите икономически райони чрез образование е похвална. Аз също не желая да гледам недохранени хора в Африка или пък една толкова бедна съвкупност от индивиди, колкото съществува например на много места в Индия, които не могат да си позволят елементарни санитарни и здравни услуги.

Но пътят за постигането на едно по-добро бъдеще, в което населението на бедните днес райони живее нормален живот, не е като се вземат средства от относително по-богатите страни и после тези ресурси се изсипят в нефункциониращите държавни образователни институции (а всъщност – в джобовете на свързаните с местните политици, които получават поръчките за реновации и строеж на училища, изграждане на инфраструктура до тях и т.н.).

Това усилие винаги е обречено на провал, независимо колко пари се наливат в тези институции. Правилните ходове и към икономически растеж, и към високо образование на местното население, са да му се позволи да произвежда, да натрупва капитал и търгува свободно. Това е единственият начин, по който е възможно да се генерира богатство. Именно по този начин забогатяват Европа и САЩ – на тях никой не им е помагал със средства отвън. В противен случай се обричаме на относително обедняване и запазване на статуквото – т.е. на бедността – именно в районите, на които желаем да помогнем.

На Софийския фестивал на науките, който се проведе на 14-17 май, имаше толкова умни деца, че дори бихме могли да осъществим и по-разнообразен ход – освен учени, ще внесем и ученици. По този начин местните деца ще израснат в силно ерудирана среда (при това, тук изобщо няма ирония – бях смаян от адекватните научни въпроси на деца, които бяха малко по-високи от коленете ми), което допълнително ще спомогне за образованието им и ще увеличи „човешкия им капитал“.

В Индия чумата не е изкоренена, както и редица други заболявания, които за нас в Европа са ужасяващи сенки от миналото.

„Нормален“, в смисъл на това, че местните хора се радват на ясно дефинирани права на собственост (а не са подвластни на държавнически произвол, както е на много места в бедните страни),не се чудят дали ще могат да сложат някаква храна, имат постоянен достъп до чиста вода, инфраструктура, достъп до съвременна медицина, компютри, интернет и т.н.